— Да, това съм аз — усмихна се Имоджен. — Сладоледената дама.
Той протегна омазана с масло длан, за да й стисне ръката, но забеляза колебанието й, дръпна си ръката и я изтри в гащеризона.
— Май е по-добре да не се здрависваме, а? — разсмя се той. — Да ви кажа, когато се обадихте, ми се стори направо като късмет. Аз имам един стар сладоледен ван от седемдесетте години, и от известно време все се мъча да му намеря място. За редовните клиенти той, разбира се, не става, но може пък да е подходящ за вас. Има нужда само от малко боя… елате да видите.
Греъм поведе Имоджен в задната част на работилницата си и покрай редица ванове, стар училищен автобус и един микробус с надпис „Жени — водачки“ отстрани.
— Мога да ви предложа съвсем разумна цена, ако се интересувате. Седем стотачки ще свършат работа, тъй като той стои тук от много време и, честно казано, заема твърде много място. Той е добър малък бегач, все още си е с фризерите и всичко останало.
Очите на Имоджен свикнаха с мрака в гаража и тя различи вана пред себе си. Да, боята му беше малко поизбледняла, но имаше четири колела и великолепна фунийка със сладолед отгоре. Идеален беше.
— Точно това ми трябва — зарадва се Имоджен.
Представи си го с надписа „При Вивиен“ с красив шрифт отстрани и как обикаля с него и продава сладоледи на фестивали на плажове по южното крайбрежие, край местните паркинги. Когато Анна се върнеше, просто щеше да се влюби в него по същия начин… и нямаше да се тревожи толкова за другите неща, които се бяха случили в нейно отсъствие.
— Ще ви дам четири стотачки — каза Имоджен.
В раницата си имаше петстотин лири стерлинги в брой — последните от парите, които им бе оставила баба им. Окей, те с Анна ги бяха определили за продукти, но пуснеха ли вана на пътя, щяха да си върнат парите за една седмица.
— Четиристотин и петдесет — отсече Греъм твърдо, но очите му се смееха, — и сключваме сделката.
Глава шестнайсета
Джованна беше изнесла възхитителни на вид печива на терасата на покрива и Шан и Матео седяха до масата и пиеха кафе.
— Добро утро на всички — поздрави Анна с лъчезарна усмивка и се присъедини към тях. — Не знаех, че и ти си отседнала тук, Шан.
— Пристигнах снощи — отвърна тя. — Бях в един пансион наблизо, истинска дупка. Съвсем се бях отчаяла, но после Матео ми препоръча този хотел и за мой късмет имаше свободна стая.
Анна се усмихна и седна на масата им. Терасата гледаше към красив площад, само на стотина метра от него се виждаше небезизвестния силует на Дуомо — катедралата „Санта Мария дел Фиоре“, която беше основна забележителност на града. Тя се пресегна към чинията и си взе една каноли — пуричка със сметанов крем, — отхапа, а бутер тестото се разтопи сладостно в устата й. Все още беше топла и прясна от фурната.
— Ммм — въздъхна Анна с неприкрито удоволствие. — Невероятни са.
— Доста са добри, а? — каза Матео, като й наля кафе. — Мисля, че цяла Италия знае за печивата на Джованна.
— Откъде я познаваш? — попита Шан.
— Беше ни съседка, преди да се преместим в Сиена. Майка ми и баща ми решиха, че имат нужда от промяна и създадоха там джелатерия. Казаха, че тук конкуренцията станала твърде голяма и градът се политизирал.
— А ти? — полюбопитства Анна, като колебливо отпи от все още горещото кафе. Беше много по-силно от онова, с което бе свикнала.
— Сиена беше добра за мен, докато учех — започна Матео, като отметна една тъмна къдрица от очите си. — Родителите ми искаха да се занимавам с нещо различно и аз започнах да уча за счетоводител. Но тази работа не беше за мен. Изобщо — разсмя се той. — Будя се и мисля за храна, лягам си и мисля за храна. Дори сънувам сладолед! Как да се занимавам с каквото и да било друго?
Анна се усмихна на познатото усещане. За миг се почуди как бе издържала на онази работа толкова дълго.
— Когато проумях това — продължи Матео, — училището на Бианка бе очевидното място, където да се обучавам. Надявам се, че когато свърша, ще мога да се върна в Сиена и да започна собствен бизнес. — Той се усмихна благо и в ъгълчетата на очите му се появиха бръчици. — Ама, чакайте, не възнамерявах да ви разправям историята на живота си.
Шан слушаше Матео прехласната и Анна забеляза, че почти не е докоснала сладкиша си.
— Как ви се струва Флоренция? — попита той и двете.