Глава двайсет и първа
Атмосферата във всекидневната на родителите им беше почти отровна. Анна и Имоджен седяха на единия диван, Франсоаз и Мартин точно срещу тях, баща им седеше неловко в един фотьойл, а Джан пърхаше наоколо с чайника.
— Е, благодаря на всички, че дойдохте — започна Джан. — Напоследък май възникнаха някои недоразумения по разни въпроси и си помислих, че би трябвало да се опитаме да ги изгладим — по-добре рано, отколкото късно.
Когато всички отказаха да пият повече чай, тя седна на подлакътника на фотьойла на Том. Той като че ли гледаше през стените на къщата, някъде, където никой от тях нямаше достъп. Имоджен се чудеше дали баща й изобщо схваща за какво говореха.
— Под недоразумение, мамо — започна Имоджен с все още пресни спомени от онзиденшния спор, — имаш предвид, че Франсоаз се опитва да тормози татко ли?
— Нищо подобно не съм правила — възрази Франсоаз и остави чашата си възмутено върху чинийката. — Просто се опитвах да опазя интересите на семейството ви, Имоджен. И може би, ако това беше преди всичко ваш приоритет, нямаше да се налага да казвам нищо.
— Извинявай — намеси се учтиво Анна, — но това не е съвсем справедливо, лельо Франсоаз. Ние с Имоджен наистина полагаме много усилия, за да потръгне магазинът. Всеки нов бизнес има проблеми в началото.
— Вашите като че ли са повече от достатъчно — заяде се Франсоаз. — А на Мартин наистина не му беше приятно да научи за отрицателните отзиви, които очернят репутацията на баба ви. Нали, Мартин?
— Не беше точно така — обади се смутено Мартин. — Искам да кажа, че не ми беше приятно, когато Франсоаз ми показа вестника с онази статия. През всичките години, докато работеше мама, не бяха имали проблеми с безопасността на храната и ми се строи срамно хората да добият лошо мнение за заведението.
— И точно това убеди Мартин, че магазинът ще върви по-добре в наши ръце — каза Франсоаз.
— Хайде — почти прошепна Мартин на съпругата си. — Не съм казвал точно това.
Имоджен беше бясна. Анна кротко докосна ръката на сестра си, за да не й позволи да избухне и заяви твърдо:
— И двете съжаляваме за случилото се. Беше злополучна случайност и добра поука. Няма да се повтори.
— Не, няма — повтори Франсоаз решително.
— Баба Вив не само ни завеща магазина — продължи Имоджен, като усети как се изчервява, — а ни се е доверила да го стопанисваме. Не можеш да купиш нещо, което не искаме да продадем.
— Мисля, че това е другото недоразумение — заяви Франсоаз с безкрайно невинно изражение. — Знам това и не се опитвам да ви насилвам да правите нищо. Но Мартин и Том имат право да знаят какво правите с бизнеса на майка им. След това те ще решат дали да говорят с вас за това.
— Знаеш ли какво, Франсоаз — обади се Том, като се наведе напред и стресна Имоджен с неочакваната си намеса, — мисля, че е време и аз да кажа нещо.
Франсоаз кръстоса отбранително обутите си в тънки чорапи крака.
— Защото не мисля, че се тревожиш за нашите интереси с Мартин. Всъщност не. Ако беше така, нямаше да дойдеш тук и да настояваш да продадем къщата на мама на хора, които планират да я сравнят със земята още преди да сме разпръснали праха й.
— О, Том — нацупи се Франсоаз. — Съжалявам, че си разстроен, но някой трябва да бъде практичен. Трябва да платим данък наследство и…
— А сега — Том повиши глас, за да я прекъсне, но остана спокоен и овладян — май възнамеряваш да накараш мен и брат ми, съжалявам за това, Мартин, но доста време се въздържах, без да кажа какво мисля — да се усъмним в способностите на Имоджен и Анна.
Франсоаз млъкна и Мартин се огледа с неудобство, като отказваше да спре поглед, където и да било.
Джан постави ръка върху ръката на мъжа си и почти незабележимо му кимна, насърчавайки го да продължи.
— Онова, което изглежда не разбираш — продължи той, — е, че аз… че ние… — той вдигна ръка и стисна ръката на жена си — винаги ще имаме доверие на дъщерите си, че ще постъпят правилно.
Имоджен погледна баща си. Той изглеждаше по-смел и по-силен от седмици наред. „Давай, татко“ — помисли си тя.
— Независимо какви грешки правят и независимо колко се различават техните идеи от нашите, те са изпълнени с решимост, способни са и ние едва ли бихме могли да се гордеем повече с тях. Баба им имаше вяра в тях, а аз имам чувството, че и ти, Мартин, също имаш.
Мартин се измъчваше от притеснение.