— Разбира се, че имам. Виж какво, не искам разправии — каза той. — Всичко това всъщност беше само въпрос за обсъждане…
— Ако си мислиш дори и за миг, Франсоаз, че ще се обърна против дъщерите си — продължи Том, — то трябва да ти кажа, че вече не те смятам за добре дошла в тази къща.
Двете сестри се качиха в колата на Анна в късния следобед. Пътуваха мълчаливо, зашеметени от развоя на събитията, докато не излязоха на магистралата. Най-сетне Имоджен се обади.
— Е, не мисля, че някой от нас очакваше това.
— Не — отвърна Анна. — Той наистина я постави на място, нали?
— Беше блестящ. Мислиш ли, че това означава, че той отново е някогашният ни татко?
— Да се надяваме. Поне така изглеждаше днес. Но не бива да очакваме твърде много. Тези неща стават бавно.
— Е, тя направо онемя.
— Когато разговарях с нея онзи ден, гневът ми само я правеше по-решителна. Но когато татко се обади днес, тя рухна.
— Ако имаме късмет, повече няма да чуем нищо по този въпрос. Франсоаз ще трябва да приеме, че баба е завещала бизнеса си на нас и да ни остави на мира.
— И ти изобщо не съжаляваш, нали? — попита Имоджен.
— Какво искаш да кажеш?
— Искам да кажа, че докато и двете смятаме Франсоаз за кошмарна, тя също така беше потенциален купувач. Аз не се заблуждавам, Анна. Знам колко ядосана и разочарована си, откакто се завърна у дома и научи за всичко, случило се тук. Не мога да те обвинявам и ще те разбера, ако не искаш повече да работим заедно. Или ако пожелаеш да го продадем, като стана дума.
— Съжалявам, Имо — призна Анна. Тя спря на един светофар с ръце на волана и обърна лице към сестра си. — Права си. Усъмних се в теб. В нас.
Имоджен преглътна гордостта си и се опита да не се засегне. Анна само потвърди подозренията й в крайна сметка.
— Имах такива надежди, когато напуснах Италия, за това какъв можеше да стане магазинът, какво можехме да направим с него — продължи Анна. — Върнах се наистина обнадеждена. Така че, когато се сблъсках с действителността и с проблемите, които трябва да се решават, ми беше трудно. Това не означава, че те обичам по-малко… ти все така си най-добрата сестра, която бих могла да си пожелая.
— Разбирам — промълви Имоджен. — И благодаря, че все още ме обичаш — усмихна се тя. — Не знам защо си бях въобразила, че ще мога да се справя сама. Оказа се много по-трудно, отколкото си го представях. А истината е, че макар сега да съм обвързана с магазина, ми липсва предишният начин на живот. Беше толкова прост.
— Няма да ме изоставиш сега — заяви Анна. — Усещам, че като че ли най-сетне се очертава някакъв напредък. Преминах обучението и след твърдостта, която прояви татко, поне няма да се изправим пред семейна вражда, която да застраши напредъка ни.
— Какъв напредък? — попита Имоджен. — Благодарение на мен останахме без пари.
— Ще измислим нещо. Сега къде да те оставя?
— Можеш ли да ме оставиш до магазина? Знам, че си ми простила, но ме обхваща параноя, че може би не съм заключила вратата.
Имоджен се сбогува с Анна и пое по стъпалата към крайбрежния булевард. В светлината на угасващия ден Западният кей изглеждаше призрачно красив. Аркадата „Гранвил“ беше тиха тази вечер. Тя хвърли поглед към мястото, където мъжете от Автомобилната асоциация бяха изтеглили вана онзи ден — съвсем близо до магазина. Силуетът му не можеше да се сбърка, с модела на фунийка сладолед отгоре.
Когато приближи, Имоджен видя, че капакът на мотора е вдигнат и някакъв мъж се е надвесил над него.
— Какво, за бога, мислите, че правите? — провикна се машинално Имоджен.
Мъжът се изправи и пристъпи към нея. Имоджен присви очи, за да го види по-добре — сива тениска, джинси, тъмноруса коса… лицето му беше осветено отстрани от светлините на школата по сърф.
— Фин?
— Да — заговори той спокойно. — Някой друг ли очакваше?
— Не очаквах никой да бърника по вана ни. Той е наша собственост.
— Не съм сигурен, че бих могъл да го повредя повече, честно казано — отвърна той и изтри ръце в джинсите си.
— Това като че ли не ти е попречило да опиташ — възрази Имоджен. — Кой ти дава право…
Тя усети как пламва от яд.
— Имоджен — започна той — може ли да престанеш да правиш прибързани заключения за минутка?
— Окей. — Тя си пое дъх. — Кажи ми коя е законосъобразната причина да ровиш под капака на мотора.
— Не знам защо си дадох труда — продължи Фин, клатейки глава.