Спомни си купоните на пълна луна в Тайланд — как танцуваше до зори със стари и нови приятели, как се учеше да жонглира. Тези купони сигурно продължаваха на всички острови по света. Имоджен се опита да потисне желанието си да е там.
Глава двайсет и втора
Анна прегледа страницата на „При Вивиен“ в „Трипадвайзър“ и забеляза два нови отзива. Потребителските имена бяха други, но тонът не можеше да се сбърка.
Това беше грижовно и дружелюбно заведение, но откакто го поеха новите собственици, направо е снобско — избягвайте го.
— Това пак е тя, нали? — попита Анна.
Имоджен зачете бавно през рамото й.
— Определено — ядоса се сестра й. — Няма съмнение. Името е друго, но веднага си личи… даже е използвала някои от предишните си фрази. „Ужасяващо“ е един от любимите й изрази.
— Явно е Сю — съгласи се Анна, завъртайки стола си, за да се обърне с лице към Имоджен. — Не знам как сме я пропуснали. Как мислиш, е научила за случая с хранителното отравяне?
— Не знам, но хората говорят, нали? Може би познава Джил и Джефри, семейството, което пострада.
— Възможно е — допусна Анна. — Виж, знам, че си обещахме да я игнорираме, но имам чувството, че трябва да направим нещо. Ами ако стане още по-лошо?
— Съгласна съм — отвърна Имоджен неохотно. — Искам да кажа, че се съмнявам, че ще има куража да направи нещо, което да изключва спотайване зад компютърен екран под фалшиво име, но човек никога не знае.
— Но какво да направим?
Имоджен взе бележника с адресите и го запрелиства, докато не откри името на Сю и информацията за нея. Надяваше се да намери там и други подробности.
— Адресът й е тук — посочи тя.
— И какво, предлагаш да отидем и да се изправим лице в лице с нея?
— Нещо такова — отвърна Имоджен. — Не се дразни, но всъщност предлагам ти да отидеш и да се изправиш лице в лице с нея. Знам, че отчасти вината е моя, че се забъркахме в тази каша, но си мисля, че трябва да отидеш ти заради бизнеса.
— Аз ли — учуди се Анна и я обля вълна от адреналин. — Защо? Не мога!
— Можеш — настоя Имоджен. — Имаш далеч по-добри резултати в разрешаването на конфликти от мен.
— Говориш сериозно, нали? Ще ме накараш да ида там сама.
— Знаеш какво ще стане, ако отида аз — напомни Имоджен. — Няма да мога да се сдържа да не кажа на онази жена какво наистина мисля за нея… което, знаем и двете, само ще влоши още повече нещата.
— Окей — съгласи се Анна, като се стегна и записа адреса на кочана за поръчки. Не беше далеч от къщата на Вивиен — щеше да стигне там за десет минути. Тя откъсна листчето и го сложи в портмонето си. — Пожелай ми късмет.
— Късмет!
Докато вървеше, Анна репетираше на ум какво ще каже. Спокойно и учтиво, напомни си тя. Докато запазеше такъв тон, всичко щеше да бъде наред.
Провери отново адреса, когато стигна до улицата на Сю. Номер 3-А. Пое си дълбоко дъх, отиде до вратата и натисна звънеца.
Вратата се открехна малко, задържана от верига. Сю надникна през цепката.
— А, ти ли си? — каза тя горчиво. — Нямам какво да ти кажа.
И затръшна вратата в лицето на Анна. Анна остана да стои на вратата. Как да увещава жена, която бе толкова твърдо решена да мрази нея и Имоджен? Понечи да си тръгне, после натисна звънеца още веднъж. Щом баба й беше намерила нещо, което да хареса у тази жена, значи и тя трябваше да се опита.
— Мисля, че се изразих достатъчно ясно — процеди Сю през цепката на вратата.
— Пет минути — помоли Анна. — Само толкова. Изслушай ме.
Вратата се затвори и Анна чу как изтрака веригата, докато Сю я сваляше.
— Пет минути. И го правя само заради баба ви.
Сю се дръпна навътре и Анна влезе в антрето.
— Насам. — Сю я поведе към малката всекидневна.
Анна седна и се опита да си спомни какво смяташе да й каже, след като вече беше тук.
Сю седна насреща й в един фотьойл на цветя, близо до газовата печка. На полицата над камината имаше фотографии в рамки на семейството й — млад мъж и жена на сватбена снимка, малко момиченце с розова шапчица. Въпреки суровото си изражение, Сю изглеждаше някак по-мека тук, в собствения си дом.
— Сю, съжалявам за онова, което се случи — подхвана Анна.