— Да, и на мен ми липсват.
— Все още чувствам празнина без нея тук, в семейството. Като че ли там, където е била, е останало празно място. Беше ми трудно да стоя в къщата й… цялото това пространство, което тя изпълваше с бъбренето и смеха си. Сега ми изглежда толкова голяма и празна. Но къщата е едно от последните неща, останали от нея и аз дадох на Мартин ясно да разбере, че искам да я запазим още малко.
— И той съгласи ли се?
— Да. Той се отказа от плана с предприемачите. Когато сме само двамата, можем да обсъдим нещата. Проблемите започват, когато Франсоаз е наоколо. Във всеки случай вече няма да си пъха носа във вашия бизнес с магазина. Сега вече би трябвало да имате попътен вятър.
— Да, горе-долу.
Как можеше да замазва нещата и да се преструва, че всичко е наред? Той заслужаваше да знае как точно стоят нещата, финансово.
— Всъщност, исках да поговоря с теб за това — започна Анна и си пое дълбоко дъх. — Както знаеш, ние сме започнали някои неща, но не съм ти споменала, че парите не достигат повече от очакваното.
— Мама не ви ли остави нещо за начални разходи?
— Да, но ние ги похарчихме много по-бързо, отколкото смятахме. Мисля да взема заем, за да оправим нещата.
— Звучи разумно — съгласи се той без колебание. — Повечето малки предприятия го правят по едно или друго време, нали? Сигурен съм, че каквото и да решите, ще е правилно.
— Окей — каза Анна, изпитвайки облекчение от реакцията на баща си. Все едно че й беше дал разрешението си да предприеме рискована стъпка. — Благодаря ти, татко.
След като поговори с баща си, Анна обсъди плана си с Имоджен, а после се обади и си уреди среща с една позната консултантка за кредитиране на малък и среден бизнес. Жената прояви разбиране по отношение на предизвикателствата, с които се сблъскваха. Не можеше да ги посъветва да вземат голям заем, но и онова, което банката можеше да им отпусне, щеше да е напълно достатъчно, за да си стъпят отново на краката. За пореден път „При Вивиен“ имаше шанс да се пребори.
Когато излезе на оживената главна улица, Анна извади мобилния си телефон и набра номера на Имоджен.
— Време е да проучим откъде да се снабдим със смокини и ванилови шушулки.
— Наистина ли? — възкликна Имоджен възбудено.
— Да, получихме нов заем. Но обещай ми, че този път…
— Няма да купувам нищо — прекъсна я Имоджен сериозно, — повтарям… нищо… дори не и луксозни вафлени фунийки, без да се допитам до теб.
— Правилно.
— Що се отнася до другите новини — продължи Имоджен бодро, — ванът е поправен, и то почти без пари. Фин свърши тази работа. Искаш ли да го пробваш?
— С удоволствие. И сега, когато нещата не са толкова напечени, всъщност наистина го искам. Но след работа имам среща с Джон… искам да му разкажа как вървят нещата.
— Окей, ще се видим утре в магазина и можем да започнем да купуваме някои продукти. Благодаря ти, Анна, знам, че ще се справим.
— Ще се справим — повтори Анна, като за пръв път от дни наред, почувства, че може би е вярно.
Тя тръгна бавно из Лейнс към офиса на Джон. Наистина очакваше с нетърпение да сподели с него част от добрите новини за магазина за сладолед. Напоследък като че ли му разказваше само какво не е наред с магазина.
Административната сграда на фирмата „Ен Вижън“, в която работеше Джон, се виждаше отдалеч сред ниските джорджиански сгради. Анна стигна до входа и мина през въртящата се врата, която водеше към рецепцията.
— Здравейте — поздрави тя младата служителка на рецепцията. — Можете ли да повикате Джон Гари, моля? Аз съм Анна, неговата приятелка.
Докато момичето на рецепцията преглеждаше списъка с телефоните, Анна огледа фоайето на рецепцията, осеяно с ярки кресла и надуваеми дивани. Тя изведнъж се почувства малко не на място в официалния костюм, който бе облякла за срещата.
— Съжалявам, но не мога — обади се най-сетне момичето от рецепцията.
— Сигурна ли сте? Обикновено това не е проблем.
— Боя се, че не мога да ви помогна.
Анна разкопча едно от копчетата на сакото си. Беше й горещо и неловко.
— Защо? — попита тя. — Никога не съм имала проблем досега, а идвах тук доста често. Знам, че е частно посещение, но…
Телефонът иззвъня.
— Не, работата не е в това — промълви момичето на рецепцията с извинителна усмивка, докато отиваше да вдигне телефона. — Джон Гари е напуснал компанията преди три седмици. Той вече не работи тук.