Анна постоя объркана за момент, после бавно излезе отново на улицата. Тя извади телефона си и набра мобилния на Джон. Трябваше да е някаква грешка. Момичето на рецепцията беше ново, така че лесно би могло да сгреши.
— Свързахте се с телефонния секретар на Джон Гари. Моля, оставете съобщение.
Анна натисна червения бутон, после веднага опита отново. Когато всичко се повтори, тя пусна телефона в чантата си и си пое дълбоко дъх. Трябва да има някакво обяснение, каза си тя, нямаше смисъл да се опитва да разбере какво става, преди да е говорила с Джон. Имаше нужда да се разходи, за да си проясни съзнанието. Оказа се, че върви към градините на Кралския павилион.
Седна на една пейка, обърната към величествения бял павилион, който бе рекламирала толкова дълго. Джон й беше споменал, че има промени в службата му, но нищо повече. С положителност не й беше казал нищо, което да й подскаже, че е напуснал компанията. Тя опита за последен път да се свърже с него по мобилния телефон и затвори след съобщението.
След няколко минути, когато стана да си върви, видя една телефонна будка. Влезе вътре, изкара номера на Джон на мобилния си телефон и го набра.
След няколко позвънявания той вдигна.
— Здравейте, Джон е на телефона.
Тя задържа дъх, опитвайки се да не издава никакъв шум. Мислите й препускаха. Защо игнорираше всичките й обаждания, а вдигна, когато не знаеше кой му звъни?
— Ало? — отново чу гласа му.
В помещението се чуваше смях на дете. Смях, който тя никога не би могла да сбърка.
По-късно вечерта, вече у дома, Анна чакаше на дивана с пуснат телевизор без звук. Когато най-сетне чу как ключа на Джон се превъртя в бравата, започна да й се повдига от нерви.
— Здравей, скъпа — провикна се той.
Влезе във всекидневната и се наведе да я целуне. Тя се отмести съвсем малко и целувката му се запечата на бузата й.
— Какво има? — попита той, като седна до нея.
— Объркана съм — отвърна Анна. — Имам чувството, че нещата, които мислех, че знам, вече нямат смисъл.
— Какво искаш да кажеш? — попита Джон.
— Минах покрай офиса ти днес и ми казаха, че вече не работиш там.
Джон си разхлаби вратовръзката.
— О! Имат предвид на пълен работен ден. Казах ти, че ролята ми се е променила малко, скъпа. Сега съм нещо като свободен консултант, така че повече съм по срещи, вместо на бюрото през цялото време. Сега работя за повече компании, а не само за „Ен Вижън“. Не съм имал време да ти обясня всичко това, нали? Ти беше толкова заета с магазина.
Анна се намръщи.
— Значи този следобед си бил с клиент?
— Да — отвърна Джон. — Чак досега. Страхотна възможност е, ако се реализира.
Анна се разкъсваше — имаше толкова много неща, които никак не пасваха и въпреки това не й се щеше да го обвинява в лъжа.
— Има ли някаква причина да ме подлагаш на подобна инквизиция сега? — разсмя се Джон. — Искам да кажа, изглеждаш ми доста елегантна, за да ходиш на работа така в магазина за сладолед.
— Ходих да ми одобрят заема — каза Анна. — За бизнеса.
— Къде си ходила? — сбърчи чело Джон. — Влагаш още пари в онова място?
— Да — отговори тя спокойно. Това беше едно от малкото неща в момента, за които бе абсолютно сигурна. — Трябва да инвестираме.
— Имоджен похарчи почти всички пари, които баба ви беше оставила, а ти реагираш по този начин?
— Взехме решение — отвърна Анна сковано. — Аз и Имоджен.
Начинът, по който тя се почувства този следобед, когато чу как телефонът му звъни, без той да вдига, я връхлетя с болезнена яснота.
— Защо не вдигаше днес, когато ти се обаждах?
— Казах ти — отвърна той рязко. — Бях на среща.
— С Алфи ли? — сопна се тя.
Джон я гледаше безизразно, но не изрече нито дума.
— Няма ли да кажеш нещо? — попита Анна, след като мълчанието помежду им продължи цяла вечност.
— Уволниха ме — най-сетне призна Джон.
— Какво? — възкликна Анна, невярвайки на ушите си. Всяка сутрин без изключение Джон ставаше и обличаше костюма си. Разговаряха за срещите му вечерта. Нещо не се връзваше. — Кога?
— Преди месец. Не знаех как да ти кажа.
— Преди месец… значи почти през половината от времето, докато живеехме заедно, ти си ме лъгал?
— Предполагам. Не исках. Просто не знаех как да ти кажа истината — заяви той с напрегнато лице. — Подходящият момент като че ли никога не идваше.