Когато се събуди стреснато, все още усещаше характерния аромат на баба си — на бадеми и мед от маслото за вана, което използваше, а изпод него долавяше домашното ухание на готвено, което излъчваха дрехите й.
Имоджен изключи екрана и се опита да се съсредоточи върху списанието, което бе купила на летището. Но снимките на дамските рокли на червения килим се сливаха в едно пред очите й.
Искаше й се нещо, каквото и да било, да прогони болката от това, че баба й вече я няма. На острова новината й се стори като странен сън, но сега, на път към Англия, тя ставаше болезнено реална. Никак не й се искаше да се разплаче в самолета пред толкова хора, но въпреки това сълзите й напираха. За да се разсее, тя затвори очи и върна спомените си към нощта, в която напусна острова.
— Ще се върнеш, нали? — каза й Лука, като я притегли към себе си в тъмната вода. Около тях морето фосфоресцираше като рой светулки и лицето на Лука със загорялата кожа, тъмната мокра коса и брадясала челюст бе осветено отчасти от луната. Бяха прекарали вечерта в „Комодо“ — плажен бар с жива музика, а после, след като Имоджен обясни, че трябва да замине, се отделиха от групата и слязоха на брега само двамата.
— Разбира се, че ще се върна — разсмя се Имоджен и го целуна отново.
Пътуването й бе наложително, не беше ваканция. Сега Тайланд беше нейният дом и тя бе заснела едва половината от подводните снимки за проекта си. Плюс това, ако сложеше на везните палмите, огъвани от вятъра, дните на плажа и нощите с Лука, срещу дъждовните дни и полуготовите пържени рибни специалитети в Англия? Изобщо не можеше да става сравнение.
— Обещай ми — усмихна се насила Лука. — Няма да си едно от онези момичета, нали? Които получават неустоимо предложение, когато се приберат у дома, и зарязват плажния лентяй като мен тук да страда сам с разбито сърце. Случвало ми се е и преди. Надявам се само да не съм достатъчно тъп да се поддам на чувствата… — И той я погледна с непозната за нея стеснителност и несигурност в очите.
— О, няма за какво да се тревожиш — възрази Имоджен. — Заминавам само за две седмици. Трябва да съм там за погребението и да прекарам малко време с татко и семейството ми. После хващам веднага самолета за Банкок. И диви коне да ме теглеха, нямаше да могат да ми попречат. — Тя се наведе към него за солена целувка.
— Вземи това — каза й Лука, докато се отдръпваше от нея. Той свали зъба на акула, който носеше около врата си. — Сложи го — настоя, като премести къдравата й коса на една страна и плъзна коженото ремъче през врата й. — А после ми го върни.
Имоджен се усмихна. Посегна към гладкия амулет.
— Разбрахме се.
Докосна ремъка около врата си и се замисли за Лука. Липсваше й усещането за топлата му кожа до нейната. Дори скорошната раздяла й се струваше цяла вечност.
Щеше да е хубаво да види отново Анна и родителите си — е, поне татко — но въпреки това мисълта за завръщане у дома караше сърцето на Имоджен да се свива. Последният път, когато си беше у дома, току-що беше завършила фотография в университета на Борнмът. След като кандидатства за работа на осем места и не я поканиха дори и на едно събеседване, след като беше на двайсет и две години, живееше при родителите си и майка й непрекъснато се интересуваше, докъде са стигнали нещата, Имоджен разбра, че трябва да замине.
След два месеца я назначиха в един бар и започна да спестява по малко всеки месец, мечтаейки да се измъкне от Луис и от поуките и въпросите на майка си. Когато с приятелката си Луси събраха достатъчно пари за самолет до Азия, веднага заминаха — и докато Луси се върна преди шест месеца, Имоджен изобщо не се обърна назад. Тя бързо намери приятели на острова, включително Сантиана — колумбийка, запалена по гмуркането не по-малко от Имоджен.
Азия беше съвсем различен свят от онзи, в който се връщаше — малкото градче Луис, където беше израснала.
— Пиле или паста? — попита нелюбезно стюардесата, тършувайки из металната си количка.
Имоджен се сети за ароматния тайландски ориз със зелено къри, който яде, преди да напусне острова. За възхитителния кокосов айран, който изпи в крайпътната сергия, докато автобусът зареждаше гориво.
— Паста, моля — отвърна тя и пое пакетчето с храна.