— Разбира се, че беше истина — обади се той обидено. — И все още е — настоя той. — Анна, направих глупава грешка.
Тя повдигна вежди.
— Добре де, грешки, в множествено число. Но аз си извадих поука, Анна. Бях се объркал по отношение на онова, което исках, но сега знам по-добре от всякога, кое е важно за мен. Казах на Миа, че онова, което стана, няма да се повтори. Ти си жената, която обичам… и си мисля, че част от онова, което направих, се дължеше всъщност на факта, че ти ми липсваше. Знам, че звучи откачено, но ми се струваше, че те губя заради нещо, на което държиш повече, отколкото на мен. Ти обаче си всичко, което искам.
— Обичам те, Анна — продължи Джон, като този път я погледна в очите. — През цялото време знаех, че те обичам. Може би трудно приемах, че наистина заслужавам това хубаво нещо помежду ни. Мисля, че се опитах да го унищожа. А Миа беше най-лесният начин да го постигна. Аз съм идиот, Анна. Но сега знам, че онова, което извърших, беше погрешно. Позволи ми да оправя нещата.
Той протегна ръка и хвана нейната. Колкото и да беше сърдита, тя му позволи да я докосне.
Глава двайсет и пета
Имоджен затвори вана за сладолед в събота вечерта и пое към сцената на „Пирамидата“, за да хване едно от рекламираните представления. Като се уви по-плътно с жилетката си, тя се огледа в тълпата — юноши в каубойски шапки, високо развято знаме на Уелс, ярките прожектори около сцената. Тя извади апарата от чантата си, нагласи обектива и танцувайки в такт с музиката, започна да снима. В топлата лятна вечер се остави тълпата и ритъмът да я носят.
— Какво мислиш за тези момчета? — извика й момичето до нея, надвиквайки звуците на музиката.
— Страхотни са — усмихна се в отговор Имоджен.
Тя се потопи в музиката, наслаждавайки се на чувството, че е част от тълпата. Беше тук, сама насред полето — и се чувстваше някак завършена.
Звездите разсейваха нощния мрак, а малките светлинки на палатките танцуваха в далечината. Тя се сети за времето, когато Анна й се обади през март. Тогава тя изобщо не предполагаше, че ще остане толкова дълго в Обединеното кралство. Дори когато се обвърза с отварянето на магазина, беше сигурна, че ще използва обратния си билет, за да се върне в Тайланд след няколко месеца. Но в някакъв момент мислено беше затворила вратата пред завръщането си в Азия. Защо? Какво от това, че не се беше получило с Лука? Той в никой случай не беше причината да отиде на острова и категорично не беше и причината тя да зареже мечтите си. Доколкото разбираше от тези неща, той и Сантиана може би вече бяха заминали за някъде.
Островът я караше да се чувства жива и млада, така както работата в магазина никога нямаше да я накара да се почувства. Да, ванът й предостави начин за бягство, но ако останеше в Брайтън, дните й скоро щяха да се превърнат в рутина. Беше учила фотография три дълги години и за какво? За да се откаже, без изобщо да е опитала ли?
Басовата партия пулсираше в тялото й и тя се движеше в такт с нея. Беше почти сигурна, че не е приключила с пътуванията и приключенията. Ама никак.
Остана да танцува до два сутринта, а после бавно тръгна обратно към вана през кръга от камъни, все още тръпнеща от възбудата от групите, които бе гледала.
— Имоджен!
Тя се обърна при звука на името си.
До входа на лагера от вигвами стоеше Фин.
— Имоджен — провикна се той отново, а очите му светнаха с усмивка, когато й махна.
Тя си проправи път до входа.
— Какво правиш тук? — попита я той мило.
— Щях да те питам същото — усмихна се тя изненадано.
Край него мъждукаше огън и го заобикаляха просторни палатки. Цялата сцена й се стори много по-привлекателна, отколкото перспективата да се върне да спи във вана или във влажната си палатка.
— Помагам на един приятел на сергията му — отговори й той пръв. — А ти… тук ли докара вана?
— Да — отвърна Имоджен гордо.
— И той издържа целия този път? — Фин вдигна недоверчиво вежди.
— Да… и изобщо не се оплака — разсмя се тя.
— Доволен съм, че моята поправка е издържала. Нямаше да мога да понеса вината, ако се беше счупил, преди да преминеш покрай Стоунхендж.
Имоджен се усмихна, а после за момент и двамата млъкнаха. В далечината се чуваха гласовете на хора, насядали около лагерните огньове, които разговаряха, търсеха циповете на палатките си и се смееха, но в малкото пространство около тях не се чуваше нито звук.