Джон надникна през вратата.
— Тук всичко наред ли е? — усмихна се той. — Защото звучи като лудница. Вечерята е почти готова.
— Добре сме — отвърна Анна и го погледна.
Видя сърдечното му изражение, което я беше пленило още първата вечер, която прекараха заедно.
— Добре — каза той. — След още пет минутки. Боя се, че все още няма нищо за нас, Анна, освен ако не искаш панирани пилешки хапки.
— Мисля да изчакам малко — каза Анна.
Джон затвори вратата и тя се обърна отново към Алфи. Бърз като стрела, Хепбърн скочи от скута й и хукна навън, като разпиля кубчетата във всички посоки.
— О, НЕ! — възкликна Алфи и отново се разкиска.
— Няма нищо, миличък — каза Анна. — Това просто значи, че трябва да започнем играта отначало.
Тя загреба кубчетата с ръка, така че Алфи да стига до всички с пухкавите си ръчички.
— Сега какво друго да построим? — попита Анна, като сложи ръка на устата си, все едно че обмисляше план.
— Дъ… руга къща — каза Алфи.
— Различна ли?
— Да — отвърна той и сложи едно жълто кубче за основа. — В тази къща ще живеят мама и татко.
Думите му направо зашлевиха Анна.
Може би не Алфи играеше „на ужким“. Може би играеше тя самата.
След като сложиха Алфи да си легне, Джон приготви вечеря за себе си и за Анна — чинии с димящи спагети болонезе.
— Как мина днес? — попита Анна. — Ходил си на среща, така ли?
— О, да — отвърна Джон, докато сипваше спагетите. — Приятни момчета и агенцията май е интересна. Не съм сигурен, че това ще доведе до нещо обаче.
— Окей. Е, все пак си струваше да опиташ. Джон сви рамене.
— Да се надяваме. Между другото, исках да ти кажа, че другата седмица Алфи ще поостане малко по-дълго от обикновено.
— Чудесно — отвърна Анна. — Знаеш, че обичам да е при мен.
— Миа ще го доведе в четвъртък. Имала някакво мероприятие по събиране на средства.
— Окей — каза Анна, като се насили да не реагира при споменаването на Миа.
При мисълта, че ще я види отново след всичко онова, което се беше случило, на Анна й прилоша.
— Нямаш проблеми с това, нали? — попита я Джон. — Искам да кажа, че бих могъл да се срещна с нея някъде другаде, ако така ще ти бъде по-лесно.
Всичко й идваше толкова скоро.
— Няма нищо — въздъхна Анна. — Искам да кажа… — Нещо в нея поддаде и се скъса. — По-скоро не бих искала да я виждам никога повече, честно казано… но мога в случая да се държа като зрял човек, ако и тя може.
— Хайде, Анна — каза Джон, — няма нужда от всичко това.
— Така ли? — Тя му хвърли гневен поглед. За момент й се зави свят и тя почувства нужда да остане сама. — Отивам да взема вана.
Анна излезе от кухнята, а главата й се въртеше. Седна на пейката в антрето, до купчината поща, натрупала се там през седмицата, без да я погледне.
Изведнъж тя забеляза цветна картичка сред купчината сметки и я извади. Яркосиньо небе сияеше над теракотени на цвят сгради и искряща река. В центъра на снимката се виждаше мост, който тя веднага позна — Понте Векио във Флоренция.
Тя обърна картичката и зачете елегантния почерк в черно.
Анна,
Кажи ми, че не си забравила Флоренция и силата на сладоледа все още.
Тя се усмихна въпреки всичко. Докато четеше думите, те й прозвучаха със сърдечния глас на Матео с италиански акцент.
Тя пъхна картичката в една книга и я постави на етажерката, като чувството на лека вина, която изпитваше заради приятелството си с Матео, се смеси с яда към Джон. Едно беше ясно — в момента имаше най-малко нужда от блянове и слънчеви спомени, които нямаха нищо общо с живота й.
След като влезе в банята, Анна заключи вратата след себе си. За пръв път дърпаше резето — обикновено обичаше да оставя вратата леко притворена, за да може да разговаря с Джон, докато той се мотае наоколо. Но сега нещата изглеждаха различни.
Тя седна в плетения стол до ваната и пусна горещата вода върху цитрусовата пяна за вана.
Изчака ваната да се напълни и разсеяно вдигна бродираната възглавница от стола, като прокара пръсти по бродерията. Възглавницата беше едно от малкото неща, които бе избрала да вземе от къщата на баба си. Спомняше си как Вивиен я бродираше, докато гледаше „Имението Даунтън“. За миг като че ли усети присъствието на баба си в помещението.
Когато Вивиен живееше на една пресечка оттук, а Анна още обитаваше жалкия си апартамент под наем, тя винаги се чувстваше в Брайтън като у дома си. А сега в собствения си дом, с мъжа, когото се предполагаше, че обича, тя се чувстваше самотна като никога.