Тя си представи стаята на Алфи, спомни си всички надежди, които хранеше, че заедно с Джон биха могли да бъдат семейството, от което момченцето имаше нужда.
— Но може би съм се залъгвала — добави тя.
— Знаеш ли как можем да оправим всичко? — попита Джес с усмивка, в която просветваше надежда.
— Да върнем часовника с месец назад ли? — предложи Анна уморено.
— Не — възрази Джес. — Няма нужда от машина на времето. Просто е, макар и сто процента временно решение. — Тя вдигна ръка да повика бармана.
— О, не. — Анна поклати глава. — Сериозно. Вече съм твърде стара за това.
— Кризисните времена налагат драстични решения — усмихна се Джес на младежа. — Четири коктейла с текила. — А после отново се обърна към Анна. — И разбирам, че е наш ред да избираме музиката.
Глава двайсет и девета
Докато си наливаше чай, Имоджен усети топлината на тъмните дъски на пода в кухнята под босите си крака. Беше твърде рано за обичайната неделна блъсканица и тази сутрин чуваше само песента на птиците — черни синигери и врабчета бяха накацали по хранилката на Вивиен.
Тя навлече блуза с дълги ръкави върху белия си потник и синьото долнище на пижамата, влезе във всекидневната и се настани на дивана, хванала чашата с две ръце. Главата й беше замаяна и усещаше лека болка в слепоочията, но миналата вечер определено си заслужаваше.
Когато купонът приключи и хората тръгнаха да се разотиват от Аркадата, доволни след деня, прекаран в компанията на добра храна и приятели, тя не спираше да мисли как Фин ще дойде да я вземе по-късно. Цял следобед се сещаше за целувката му. Някъде около седем го видя да приближава.
— Бих казал, че си свършихме работата тук — каза той, като я приближи с широка усмивка.
— Съгласна съм — отвърна Имоджен. — Сладоледите ни се продадоха, включително и кучешкия вариант, сергията с кексчета на Иви направо я разграбиха и тя получи нови поръчки за флагчета. Почти съм сигурна, че днес вписваме Аркадата „Гранвил“ на картата.
Тя посегна към малката черна дъска, която висеше отстрани на вана, изми я старателно и после написа „ЗАТВОРЕНО“ с розов тебешир.
— На барбекюто продадохме цял тон. Трябва по-често да правим такива неща.
Имоджен слезе от вана и дръпна рулетката.
— Да, макар че нямах представа колко е изморително — разсмя се тя.
Усети погледа на Фин върху себе си, който като че ли искаше да я притегли по-близо до себе си. Онова привличане, което почувства следобеда, все още беше силно.
— Тогава да разпуснем тази вечер. Какво ще кажеш за риба с картофки на плажа? — усмихна се той. — Не е от най-изисканите срещи, знам.
— Струва ми се идеално — отвърна тя, надявайки се възбудата, която изпитваше, да не проличи по лицето й.
Час по-късно Имоджен и Фин седяха на плажа и ядяха картофки от един вестник, на метри от Брайтънския кей. Бяха взели и бутилка вино, която Фин тъкмо отваряше, а наоколо групи приятели се тълпяха около малки барбекюта и лагерни огньове.
— Хубаво е — обади се Имоджен и протегна крака.
— Не е съвсем като в Тайланд… — пошегува се Фин. — Но е най-доброто, което мога да ти предложа без подготовка.
— Нали пак е море. Няма нищо, което да може да се мери с усещането да си край него, нали?
— Освен да си вътре в него, разбира се.
— Вярно е — съгласи се Имоджен. — Ти кога се научи да караш сърф?
— Още от пубертета. Идвахме тук през повечето време… там, където израснах, нямаше много развлечения.
— Винаги ми се е струвало забавно, но никога не съм опитвала.
— Искаш ли да пробваш? — попита той. — Мога да те науча. Всъщност, утре имам почивен ден. Има едно закътано малко заливче нагоре по крайбрежието, докъдето можем да идем с кола. Идеално е за начинаещи.
Имоджен се загледа в мрачните дълбини на Атлантическия океан — не й изглеждаше топъл, но пък неопрените бяха за това, нали? Беше минало доста време, откакто бе правила нещо, което да й вдигне адреналина.
Тя се обърна към Фин.
— С удоволствие.
Разговаряха с часове, докато плъзна нощният хлад и Фин я изпрати до дома. Позабавиха се за миг пред вратата й, после той я целуна нежно.
— Вече чакам с нетърпение утрешния ден — прошепна й той. — Наспи се хубаво и ще дойда да те взема в девет.
„В девет“, спомни си Имоджен, зарязвайки спомените за предишната нощ и хвърли поглед към стенния часовник във всекидневната на Вивиен. Имаше достатъчно време за бърз душ.