Седнала на креватчето на Алфи, Анна притисна тениската до гърдите си. Спомни си последния път, когато го видя облечен с нея и как се усмихваше. Да се сбогува с Джон беше едно — но това беше нещо съвсем различно. И когато сълзите рукнаха от очите й, тя не можа да ги спре.
На дъската за специалитети — Гранита с еспресо
На другия ден, в събота, Анна запали осветлението в магазина. Ако съдеше по последните няколко дни, трябваше да побърза, за да приготви всичко. До час отвън щеше да се натрупа опашка.
След купона на крайбрежната улица бяха затрупани от клиенти — „При Вивиен“ бе рекламиран широко в местните вестници (този път положително) и туристическите справочници. Лятната ваканция докара поток от посетители в Брайтън и мнозина от тях бяха включили магазина в списъка си с места, които трябваше задължително да посетят. Славата му се предаваше от уста на уста и някои туристи дори пристигаха с желание да опитат определен вид сладолед.
Толкова рано сутринта обаче никой не търсеше фунийки и чашки със сладолед. Възрастните идваха заради измислената от Анна гранита с кафе еспресо — нещо ободряващо рано сутрин, с капка калорично удоволствие. Щедър слой прясно бита сметана, притисната като в сандвич от два слоя тъмен, зърнест лед с вкус на кафе.
Анна включи касата и се усмихна, когато един от новите й редовни клиенти влезе в магазина. Висок, с очила с телени рамки, собственик на местна фирма за недвижими имоти, той обичаше да изненадва колегите си с вкусни неща от нейния магазин.
— Добро утро, Даниъл — поздрави Анна, докато избърсваше дъската за менюто.
Имаше сладолед с два нови аромата, които тя трябваше да добави към днешния списък.
— Здравей, Анна. Днес изглеждаш добре — каза Даниъл учтиво.
— Така ли? — Анна оправи престилката си. — Предполагам, че стоенето до среднощ и правенето на сладолед влияе така на едно момиче — добави тя с усмивка.
Все още чувстваше вътрешна болка от всичко, което се бе случило с връзката й с Джон, но след като се наплака предната нощ, този път усещаше и нещо друго, нещо, което не бе очаквала — някакво чувство за свобода. Апартаментът й сега си беше нейно собствено пространство, тихо и спокойно и животът й отново беше под неин контрол.
— Е, каквото и да е, отива ти — добави Даниъл.
След като се оправи със сутрешната навалица, Анна включи радиото все на същата позната радиостанция и отвори лаптопа на магазина. Трябваше да направи няколко поръчки за местни продукти и бързо изпрати няколко имейла. През месец май нямаше и да повярва, че скоро ще е толкова заета с клиенти, че едва ще намира време да изпълни всички поръчки. Тогава имаше дни, когато те с Имоджен нямаше какво да правят.
По средата на поредния имейл за поръчка в чата изскочи съобщение.
Матео: Онзи сладолед с гевречета е невероятен, Анна. Клиентите ни полудяха по него.
Анна усети прилив на възбуда. Матео беше онлайн, точно в момента. И беше харесал рецептата й! Тя се усмихна и написа в отговор:
Анна: Проклятие, знаех, че не бива да споделям тайните си с такава лекота. Сега определено няма да ти кажа нищо за сорбето с шампанско, което забърквам…
Докато чакаше отговора, Анна се сети за пощенската картичка от него, която бе сложила в една книга у дома си. Усмихна се при спомена за Флоренция, за златното слънце по раменете си, за уханието на прясна паста и ароматно червено вино…
Матео: Звучи възхитително. Забърквам? Веднага вадя речника :-)
Анна: Извинявай — правя… Как си, Матео? Все още ли има много слънце при теб?
Матео: Времето е прекрасно. Аз съм в Сиена и все още работя с приятеля си и чакам с нетърпение да отворя собствен магазин. Кога ще дойдеш тук отново?
Върху ръцете на Анна на клавиатурата падна сянка и тя стреснато вдига очи.
— Имоджен — каза и рязко затвори прозореца на екрана. — Какво правиш тук?
— Ами аз работя тук — разсмя се непринудено Имоджен. — Казах ти, че днес ще дойда, нали?
— Не — отвърна Анна и усети как се изчерви. — Не си ми казала.
— Е, във всеки случай… — Имоджен придърпа едно високо столче срещу сестра си. — … има някои неща, които искам да ти разкажа — каза тя със заговорнически шепот.
— Така ли? — Анна свъси вежди. — Те обясняват ли защо се държиш така странно?
— Аз ли? — отвърна Имоджен. — Ти отговаряш рязко и си криеш компютъра. Но аз няма да любопитствам, защото имам по-интересни неща, за които да мисля. Вчера прекарах един наистина хубав ден.