— Мислиш ли си понякога за бъдещето, къде ще отидеш? — попита Имоджен и погледна към морето.
— Да не би да почваш да философстваш? — разсмя се Фин.
— Предполагам. — Тя сви рамене. — Мъничко. Но всъщност ти започна да разпитваш за мечтите.
— Струва ми се малко рано за такъв разговор — отбеляза Фин, като забави крачка. — Но ако наистина искаш да знаеш?
— Искам — настоя Имоджен.
— Предполагам — каза той, — че се виждам тук. Ако имам късмет — с жена, която обичам и къща, пълна с деца, които да я обръщат наопаки и да ни разсмиват. Гледам брат ми, Сам — някогашният вечен ерген — и семейството му сега, племенника ми, Хийт, който е чудесен. Съвсем сигурен съм, че е щастлив. Поне по-щастлив, отколкото беше преди.
Имоджен го слушаше. Чувстваше се замаяна. Може би не трябваше да изпива онази последна чаша шампанско.
— Същото казва и моят баща — отбеляза тя най-сетне. — Той е пътувал много, карал е огромен мотоциклет, с който не се е разделял и е обиколил Азия през шейсетте години, когато там имало повече черни пътища, отколкото интернет кафенета и палачинки с банани. И на мен щеше страшно да ми хареса… — продължи тя, като се сети за историите, които разказваше баща й. — Но той каза, че за него всичко това свършило. Когато срещнал майка ми, разбрал. Било време да промени живота си.
— Струва ми се интересен човек — каза Фин. — А сигурно и майка ти е специална.
— Би могло да се каже и така — засмя се Имоджен. — Аз самата рядко го виждам. Но той смята, че тя внася баланс в живота им. Ти близък ли си с родителите си? — попита тя.
— Разбираме се — отвърна Фин. — Виждаме се на Коледа, по празниците… Те се преместиха в Дъблин, когато напуснахме дома, така че не си досаждаме един на друг. Мисля обаче, че са се справили добре с възпитанието ни и съм им благодарен за това.
— Странно е, нали? — каза Имоджен. — Че с годините започваш да разбираш колко нелесна наистина е тази задача. Че и родителите ти са хора. За някои неща са прави, за други — грешат.
— Точно така. И че за каквито и грешки може да ги осъждаме, ние самите сигурно ще направим стократно по-лоши от тях — усмихна се той.
— Виж какво — предложи Имоджен. — Не знам ти какво мислиш, но на мен ми се струва, че този разговор или някой друг, или всъщност… — Тя стисна ръката му. — Изобщо без никакъв разговор… може би ще е по-забавно в твоето жилище.
Фин се усмихна и я привлече към себе си за целувка.
— Няма да споря по този въпрос — отвърна той без никакво колебание и вдигна ръка, за да спре едно такси.
Качиха се и Фин даде адреса на шофьора. После се обърна към Имоджен и я целуна отново.
Фин и Имоджен толкова се бяха увлекли в целувките на задната седалка на таксито, че не забелязаха как колата спира пред дома му петнайсет минути по-късно.
Шофьорът се прокашля в опит да привлече вниманието им.
Тя неохотно пусна Фин от прегръдките си, докато той плащаше на шофьора, а после двамата излязоха навън.
— Ооо, това твое ли е? — попита тя, когато видя стилната, модерна къща, кацнала на края на морския бряг, с ширнала се гледка на плажа и хоризонта.
— Да — отвърна Фин. — Влизай да ти покажа.
Тя избърза пред него, прескачайки стъпалата до входната врата.
Фин я настигна и обви кръста й с ръка, докато отключваше вратата. Дръпна се, за да може тя да влезе покрай него и запали приглушените светлини. Имоджен огледа помещението пред себе си. Просторни всекидневна и трапезария, с прозорци от пода до тавана, които разкриваха импозантна гледка към морето.
— Хубава къщурка — свирна Имоджен. — По-хубава дори и от вигвама.
— Благодаря — отвърна той. — Да ти предложа нещо за пиене?
— Добре съм си и така. — Имоджен го целуна, а после го поведе към един от диваните. — Имам чувството, че има по-интересни неща, с които можем да се заемем.
На другата сутрин Имоджен стана, свали халата, който висеше на вратата на спалнята на Фин, и го облече. Обърна се да го погледне, заспал дълбоко, с глава хлътнала във възглавницата.
Тя пристъпи във всекидневната и огледа апартамента. В него цареше абсолютен баланс между стилен минимализъм и уют. Изискани офорти висяха по яркобелите стени, черно-бели снимки на приятелите и семейството му бяха закачени в рамки. На хладилника имаше забодена рисунка, нарисувана с пръсти от племенника му — ярка и колоритна гора с ято червени птици над нея. В далечината се виждаше яркосиньо море.