Всичко, свързано с Фин, беше както трябва. Защо тогава в светлината на деня й се искаше да си тръгне?
— Не разбирам — каза Анна, седнала срещу сестра си в магазина. — Честно казано, не разбирам. Той наистина е много приятен, Имоджен.
— Знам. Страхотен е. Проблемът не е в него.
След като напусна апартамента на Фин тази сутрин, тя взе автобуса до града и се разходи покрай крайбрежната улица, придружена само от виковете на чайките и няколко замаяни посетители на нощните клубове. Бавно започваше да й се изяснява — не беше готова за уседнал живот. Не беше готова да се свърже с човек като Фин.
— Харесва ми да съм с него, но ако останем заедно, в крайна сметка ще трябва да остана тук — каза Имоджен.
— И това толкова лошо ли е? — попита Анна.
— Анна, ти знаеш, че не съм планирала да оставам в Брайтън завинаги. За теб е различно. Ти си по-възрастна… не прави такава гримаса, така е… плюс това, ти си човекът с талант — каза тя. — Невероятна си със сладоледите и имаш всичко необходимо, за да направиш това място наистина специално.
— Не и без теб — възрази Анна, като затвори счетоводната книга, по която работеше. — Направила си толкова много за магазина. Не разбирам. Онзи ден ми се стори наистина щастлива.
— Бях и още съм — отвърна Имоджен, мъчейки се да намери начин да изрази чувствата си. — Фин е наистина страхотно момче. Но не се виждам да работя тук в магазина, без дори да се пробвам в онова, което наистина обичам. Онова, което ме кара да се чувствам жива, както се чувстваш ти, когато готвиш, е когато снимам. А животните и нещата, които искам да снимам, не са тук. Те са…
Анна прехапа устна.
— В Тайланд — довърши тя, победена.
— Да — отвърна Имоджен. — Съжалявам. Мислех, че ще мога да разубедя самата себе си. Или че това колко много харесвам Фин ще е достатъчно да промени решението ми. Но не е така. Ако остана тук, ще остана с чувството, че съм се отказала от нещо, с което отчаяно съм искала да се занимавам.
Когато се върна в къщата на Вивиен, Имоджен хвърли поглед към мобилния си телефон, който звънеше на страничната масичка. Знаеше, че това е поредното съобщение от Фин.
Би трябвало да го прочете. Не само това — би трябвало да се втурне да го прочете и да му отговори. С този мъж беше прекарала невероятна нощ, но от друга страна той беше и човекът, който можеше да й попречи да постигне онова, което искаше.
Денят, в който я приеха да учи фотография в Борнмът, беше един от най-хубавите дни в живота й — цели три години тя се обучаваше при опитни фотографи и отработваше техниката си. После пътуванията й дадоха възможност да реализира тези умения. От момента, в който слезе от самолета във влажния въздух на Банкок, направо не можеше да спре — будистки монаси с оранжеви роби, плаващи пазари, мънички дървени къщички за духовете, които тайландците, поставяха пред домовете си. Тя запълваше картите на апарата една подир друга, като непрекъснато осъвременяваше блога си и натрупваше последователи. А после на острова откри, че освен онова, което се виждаше на повърхността на планетата, имаше много повече за гледане отдолу. Проектът с подводните й снимки, колкото и малко да бяха те, беше добър. Но не беше го изпълнила дори и наполовина и нямаше нищо готово за изложба. Ако наистина искаше да стане фотограф, трябваше да продължи.
Колкото и да й беше приятно да прекарва времето си с Фин, това не можеше да продължи. Тя знаеше, че след няколко месеца щеше да стане неспокойна. А той й каза ясно, че не иска да ходи никъде, че се е установил в Брайтън. Не беше честно по отношение и на двама им да остане с него, знаейки, че един ден ще иска да си тръгне.
Имоджен беше решила. Нямаше да разговаря с него, преди да презавери билета си обратно за Тайланд.
— Ало — каза Том. — Радвам се да те чуя, Имо. Бях започнал да мисля, че нещо се е случило с теб и със сестра ти. Да не сте се превърнали в работохолици? Чух за всичките онези хора…
— Ние с Анна сме добре — увери го Имоджен. — Ами ти как си?
— Оправям се — отвърна баща й. — Бавно. Защото сега майка ти ме накара да гълтам онези ужасни хапчета, които ме правят сънлив. Не ги понасям. Но започнах да ходя на сеанси, веднъж седмично. И ми помага, ще знаеш, да си изприказвам всичко. Мислех си, че съм достатъчно стар и грозен, за да изгубя майка ви без чужда помощ, но изглежда не съм.
— Радвам се, че се чувстваш по-добре — отбеляза Имоджен. Заля я вълна на облекчение. — Баща й се подобряваше и беше в сигурни ръце. — Нали знаеш, че те обичам.