Имоджен я заболя сърцето от страданието в гласа на баща й. При друг случай щеше да отваря бутилка вино и ентусиазирано да им разправя с Анна за последната скулптура, която е направил в градинското си студио. Но днес лицето му беше пепеляво и той самият приличаше на призрак.
— Тя беше изключителна жена — каза Имоджен и стисна ръката на баща си. — На всички ще ни липсва.
— Ще ми липсват дреболиите — въздъхна Том. — Дори онези неща, които някога ме вбесяваха у нея. Например как ми се обаждаше насред вечеря да ми разкаже развълнувано за някаква случка от телевизионния сериал.
— Или пък начинът, по който измъкваше всички бонбони на „Колити Стрият“ в пурпурни обвивки и се преструваше, че не е имало такива? — добави Имоджен.
— Точно така — разсмя се Том. — И това, разбира се, че винаги водеше по някого на Коледа, нали? Някой бездомник или окаяник, когото не познавахме, но който нямаше къде да отиде.
— Никога не пропускаше — съгласи се Имоджен. — Горкичката мама никога не знаеше колко голяма пуйка да купи.
— Такава си беше — каза Том. — Дори когато татко още беше жив. Но той нямаше нищо против, толкова бяха свикнали един с друг. И винаги е твърдял, че никога нямало да отвори магазина за сладолед, ако тя не обичала толкова хора.
Имоджен се усмихна с разбиране.
— Не беше идеална — продължи Том. — Но знаеш ли, по-добре, че не беше такава.
— Имоджен, ти си тук — каза Джан, прекъсвайки разговора им. — Не съм те чула да слизаш.
Имоджен изведнъж осъзна с какво неодобрение я погледна майка й — замотаната като чалма кърпа около косата й, широките, ръчно боядисани панталони и развлечената тениска.
— Няма ли да си изсушиш косата, скъпа?
Имоджен сви рамене, чувствайки се отново като непослушна тийнейджърката.
— Реших, че днес можем да се храним тук — съобщи майка й, като подаде на Имоджен няколко подложки за сервиране. — След като случаят е специален и е събрал цялото семейство. Сготвила съм говеждо печено, кнедли с градински чай, а сестра ти е направила крем карамел.
— Не трябваше да полагаш толкова усилия — каза Имоджен, хвърляйки поглед на баща си, чиито очи отново бяха добили отнесено изражение.
— Мисля, че всички имаме нужда да се нахраним добре — възрази Джан.
Имоджен прехапа език. Храната беше универсалното решение на майка й за всички случаи от живота. Когато тя се върна в кухнята, Имоджен хвана ръката на баща си под масата, а той стисна лекичко нейната.
Момент по-късно Джан се появи отново на вратата с куп чинии, поставени между кърпи, следвана от Анна, която носеше тенджерата.
— Внимавай, чиниите са горещи! — усмихна се Джан. Постави ги върху индивидуалните подложки и остави една за тенджерата.
Анна и майка й заеха местата си на масата.
— Започвайте — подкани ги Джан бодро, — че ще вземе да изстине.
След като семейството започна да се храни, в стаята настъпи тишина.
— Няма ли да те изкушим да останеш този път, Имоджен? — попита майка й. — Бизнесът тук се е посъживил. Мога да разпитам и съм сигурна, че ще ти намерим някаква административна работа в агенцията.
Имоджен продължи да рови с вилица в чинията си, после разполови една кнедла. Представи си как работи с майка си в агенцията за връзки с обществеността, която тя бе основала, когато дъщерите й тръгнаха на училище. Беше й трудно да си представи по-агонизиращ начин за прекарване на времето.
— Тук съм само за погребението, мамо. След две седмици летя обратно за Тайланд.
Джан въздъхна. След миг обаче промени насоката на въпросите си.
— Имаш си някой специален там, нали? — полюбопитства тя.
— Мамо… — намеси се Анна в опит за защити сестра си от обичайната инквизиция. — Трябва ли да…
— Само попитах — оправда се майка им отбранително.
— Не, няма нищо — каза Имоджен.
Анна я изгледа, изненадана от отговора й. Това беше нова тактика, но този път Имоджен беше решила, че може би честният отговор бе най-добрият начин да сложи край на въпросите на майка си.
— Срещнах един човек на острова, но все още е много рано да го обсъждам. Да видим какво ще се случи, като се върна.
Джан вдигна вежди и погледна съпруга си, който се бе съсредоточил върху храната и дъвчеше бавно с отнесено изражение.