— Знам, скъпа. И аз те обичам. Защо тогава ми се струваш тъжна? Мислех, че нещата с магазина се подобряват?
Трябва да беше усетил нещо в тона й. Винаги си оставаше прозрачна за него.
— Така е. Всъщност магазинът наистина върви добре.
— Чудесно — каза той с обнадежден глас.
— Причината да се обадя, е, че искам да знаеш, че нещата се промениха малко. Оттук нататък Анна ще управлява магазина сама, а аз се връщам в Тайланд.
— Пак са те засърбели подметките — каза баща й.
— Да. Да, така е.
— Тези проклети подметки на пътешественик.
— Опитах се да не им обръщам внимание. Но не мога.
— Е, толкова по-добре — каза той. — Човек е млад само веднъж и всичко свършва много бързо. Ще липсваш на всички ни. Но аз те разбирам.
— Благодаря ти, татко.
— Надявам се обаче да приемеш съвет от един стар пътешественик — добави той. — Нещо, върху което ми се наложи навремето да помисля. За каквото и да отиваш там, увери се, че не оставяш тук нещо по-важно.
Имоджен се сети за Фин. За начина, по който си пасваха и взаимно се разсмиваха.
— Благодаря ти, татко. Ще го имам предвид. Можеш ли да ми дадеш мама? Може би е по-добре да й кажа сама.
— Разбира се. Джан! — провикна се той. — Имоджен е на телефона.
— Здравей, скъпа! — Чу гласа на майка си миг по-късно.
— Здравей, мамо. Веднага минавам на въпроса. Връщам се в Тайланд.
— Но ти току-що пристигна тук.
— Знам — призна Имоджен и моментално съжали, че не избра по-лесния вариант да й съобщи новината. — Но винаги съм казвала, че рано или късно ще се върна, мамо.
— О, знам какво каза, миличка. Но ти казваш толкова много неща. Не мислех, че наистина ще го направиш.
— Татко ме разбира.
— Значи отново те насърчава да ходиш по разни места, където излагаш живота си на риск?
— Разбира се, че не — възрази Имоджен. — Решението е мое.
— Само… дето си и моя дъщеря и аз наистина не смятам…
Имоджен чу как гласът на майка й секна.
— Мамо — каза Имоджен. — Добре ли си?
— Да, скъпа. Разбира се, че съм добре.
Имоджен чу приглушени ридания от другата страна на линията. „О, божичко — помисли си тя, — това всъщност е по-страшно от викането. От трийсет години не е проронила нито сълза, а ето че сега не можеш да я спреш.“
— Сигурна ли си? — попита Имоджен.
— Не — промълви Джан с необичайно слаб глас. — Тревожа се за теб, миличка. Не мога да разбера защо трябва да се излагаш на опасности. Да се гмуркаш и да рискуваш да се отровиш с азот или с каквото и да е друго. Моята работа като майка е да се грижа за теб и искам да постъпя правилно. Но ти правиш нещата толкова трудни понякога.
— Мамо, аз съм на двайсет и три години — каза Имоджен и седна във фотьойла. — Вие с татко и двамата сте чудесни родители, всеки посвоему. Но аз не съм като вас. Може би ще стана някой ден, но сега все още не съм. Не искам да пускам корени… има разни неща, които искам първо да направя. Искам да направя нещо от себе си, да стана фотограф.
— Не искам да те спирам. Всъщност не. Говоря така, само защото те обичам, нали го знаеш? — каза Джан.
— Знам, мамо. И ти благодаря за това.
Глава трийсет и втора
На дъската за специалитети — Пралинов деликатес
Анна седеше на същото високо столче, на което бе седяла до сестра си като дете. Пред нея имаше купа с пралинов сладолед, щорите на магазина бяха спуснати наполовина и умълчаният Хепбърн й правеше компания. Дори и той като че ли разбираше, че нещо не беше наред.
Тя огледа магазина и се сети за всички препятствия, с които се бяха сблъскали с Имоджен досега — а знаеше, че ще има и много други. Беше много по-лесно, когато ги посрещаха заедно. Щеше ли да се справи сама?
Някой почука на рулетката и Анна видя през прозореца долната част на Иви, която не можеше да бъде сбъркана в характерния си гащеризон и розовите боти.
— Иви — възкликна Анна и настроението й малко се оправи.
— Разбира се, че съм аз, миличка — каза Иви. — Ще ме пуснеш ли?
Анна вдигна рулетката и видя усмихнатото лице на Иви. За момент й се стори, като че ли донякъде и баба й Вивиен бе застанала също там.
— Добре ли си, скъпа? Много си бледа.
— Честно казано, била съм и по-добре — призна Анна.
Двете с Иви седнаха в едно сепаре.