— Неприятности с мъже? — пробва Иви и докосна ръката на Анна със своята, с покрити със сребърни пръстени пръсти.
— Да — отвърна Анна. — Колкото искаш. Но не това е причината. Достатъчно ми се струпа през последните дни, но не става дума за днес. Става дума за магазина. Или по-скоро за Имоджен.
— Засърбели са я подметките ли?
— Как се сети?
— Може би краставите магарета отдалеч се подушват — засмя се тихичко Иви. — Навремето и аз попътувах доста. Забелязах този копнеж за приключения у сестра ти още първия път, когато я видях.
— Та нека се досетя, ти се тревожиш от това — продължи тя, като кимна към тезгяха, към пълните с шарени сладоледи витрини и натрупаните накуп вафлени фунийки с всякакви размери. — Да управляваш магазина самичка?
— Да — каза Анна. — Горе-долу това е — и се разплака тихичко.
— Е, работата е много, нали, когато я вършиш сама. Но ти си силна жена, Анна. В теб има толкова много от баба ти.
— Наистина ли мислиш така? — подсмръкна Анна и изтри сълзите с ръкава на жилетката си, доволна, че освен Иви нямаше кой да я види.
— О да, ти олицетворяваш духа на Вивиен. И много борбен дух, при това.
— Тя липсва ли ти, Иви? — попита Анна.
— Дали ми липсва ли? — Иви повдигна вежди. — Не минава ден, без да ми липсва баба ти. Като че ли е оставила дупка в сърцето ми.
И точно тогава Анна го забеляза. Проблясък на болка в очите на Иви, чувството, че я е напуснала не само приятелка, но и сродна душа.
— Няма друга като Вивиен — отбеляза Иви.
— В момента ми липсва толкова много — каза Анна. — Винаги е знаела как да постъпи правилно.
— О да — усмихна се Иви. — Но и ти го знаеш. Трябва само да накараш останалите гласове да замълчат и да се оставиш да чуеш собствения си.
Час по-късно Иви и Анна още седяха в сепарето с чаши чай и албума със снимки на Вивиен пред тях на масата.
— Ето тази тук… — Иви посочи една черно-бяла снимка, закрепена с фотоъгълчета на страницата — е от онова лято през шейсетте години, знаеш ли, с шитите по поръчка дрехи и лъскавите италиански мотори. Идваха тук, биеха се за нищо и никакво, и правеха ужасни поразии.
Анна се загледа по-внимателно в снимката. Витрината на „Залез 99“ беше счупена, с куп стъкла пред нея, а магазинчето на Иви до него беше още по-пострадало, като вратата висеше избита на пантите си.
— Бяхме се вкаменили от страх онзи ден. Скрихме се в кухничката отзад в моя магазин и чакахме полицията да дойде и да ги усмири. Но им трябваше цяла вечност, за да пристигнат. А ние чувахме как онези младежи си причиняваха бог знае какво един на друг. Искам да кажа, ти ни познаваш с Вивиен, никога не сме били от плашливите. Но това беше нещо различно — нещо невиждано преди. Никой тук не беше виждал такова нещо.
— Звучи ужасно — каза Анна. — Толкова щети за нищо. Но се радвам, че не са ви наранили.
— Да, всъщност имахме късмет. Макар че тогава не разбирахме това и на двете ни струваше куп пари да оправим магазините.
— Представям си. Ами тази снимка? — Анна посочи една фотография на другата страница. Табелите на магазините, които би трябвало да светят ярко с неон, бяха тъмни и очукани. Вивиен и съпругът й стояха пред магазина усмихнати, но нещо в израженията им подсказваше, че нещата не са розови.
— Това е през осемдесетте години на миналия век… бизнесът не вървеше никак тогава. Но ние всички се подкрепяхме, помагахме си. И, разбира се, след като веднъж минеш през нещо такова, вече знаеш, че то ще отмине. Че нещата скоро ще се оправят. Винаги се оправят.
— Вие просто не сте се отказали, нали? И двете — добави Анна.
Тя разлисти нови снимки — чествания, улични купони, реновиране на магазините, мебели от петдесетте години, после психеделични снимки от седемдесетте, като тоалетите на баба й отразяваха и промените в модата.
— Не се отказвахме — потвърди Иви. — И ти няма да се откажеш, скъпа. Ти си от оцеляващите.
— Така ли? — попита Анна неуверено. Изминалите седмици бяха оставили своя отпечатък.
— Разбира се, че си от оцеляващите. Баба ти толкова се гордееше с теб.
На другата сутрин Анна започна работа с повече енергия и ентусиазъм, отколкото от дни насам.
Предната вечер, след като поговори с Иви, тя реши, че е готова да управлява магазина сама. Насърчена от това ново начинание, тя също така изтри номера на Джон от телефона си и най-сетне го изключи от приятелите си във фейсбук. Усещаше се освободена.