— Произведоха фурор, Анна. Представяш ли си — продадох дванайсет от тях. Ники каза, че това бил един от най-успешните частни огледи, които е организирала.
— Това е страхотно, Имо! — възкликна Анна. — Знаех, че ще успееш. Може би ще направиш малка изложба тук, в „При Вивиен“? Искам да кажа, знам, че това не е Ню Йорк, но…
— С удоволствие — отвърна Имоджен, като си представи някои от по-малките снимки по стените на магазина за сладолед.
— Сега ме извини, че ще прозвуча като мама, но кога се връщате с Фин?
— Другата седмица — отговори ликуващо Имоджен. — Резервирали сме си места за четвъртък. Така че ще имаме достатъчно време да подпалим вана и да го приготвим за обиколката на летния фестивал.
— Другата седмица ли? — изпищя Анна.
— Да. Нямам търпение да те видя. О, и като стана дума за вана… Фин сега го е прихванало да прави смутита, така че ще можем да разширим малко асортимента си.
Фин наостри уши, когато чу името си, и надникна дръзко към Имоджен над ръба на дивана. Не бяха мислили в дългосрочен план — с изключение на едно нещо. Имоджен щеше да се нанесе при Фин и почти не беше спряла да се усмихва от момента, в който го решиха.
— Е, ние сме тук. С разтворени обятия.
— Липсваше ми, сестричке — призна Имоджен. — И татко и даже мама, да не повярваш, нали?
— И ти липсваш на всички. Сега внимавай да не изпуснеш полета си или ще трябва да се занимавам с разбитите сърца на мама и татко.
— Ще се видим след седмица. Чао! — Имоджен затвори телефона.
Прекоси огрения от слънцето тавански апартамент и се хвърли в обятията на Фин.
— Отиваме си у дома! — Зарадва се тя.
Юли, следващата година — „Божественото магазинче за сладолед при Вивиен“ в Хоув
Анна остави слушалката на телефона в магазина и се върна при тезгяха.
— Сестра ти ли беше? — попита Матео.
— Да! Представяш ли си? Идва си следващата седмица. — Едва успяваше да удържи усмивката си.
— Това е фантастично! Най-сетне ще се запозная с прочутата Имоджен.
— О, да. — Разсмя се Анна. — Подготви се.
Той се усмихна.
— Същото каза и майка ти. Вече започвам да се изнервям.
— Ще се спогодите чудесно. Много ще й хареса да се запознае с теб.
— А ти каза ли й? — попита Матео и плъзна ръце около талията на Анна, докато спря върху бременния й корем. На пет месеца, той започваше да личи дори и под престилката й.
— Още не. Това ще е изненада.
Матео я целуна нежно по врата, а после я обърна с лице към себе си.
— Мислех, че мразите изненадите, signora. Какво се е променило?
— Може би напоследък ми се случиха няколко приятни изненади — Анна сви рамене. — Това промени мнението ми.
Матео се наведе да я целуне нежно по устните. След напрегнатата обедна почивка на чиновниците тя беше благодарна, че магазинът беше празен. Целуна го отново и ръката й се плъзна върху дупето му.
— Мисля, че това е малко непрофесионално — пошегува се Матео.
— Точно това ми харесва най-много. И не забравяй, че ние сме шефовете.
Вече й беше трудно да си спомни времето, когато Матео го нямаше. За девет месеца се бяха превърнали в наистина силен екип — заедно измисляха менюто, заедно правеха сладоледа и сервираха на постоянните си клиенти. През пролетта зачестилото споменаване на магазина в кулинарните блогове докара поток от нови посетители и те се скъсваха от работа през по-голямата част от юни.
Когато Имоджен се върнеше обаче, щеше да открие, че магазинът изглежда, както когато го остави. Имаше само няколко незначителни промени. Снимка на баба им, сложена в рамка от Иви, висеше на стената зад тезгяха — Вивиен си имаше място, откъдето да следи нещата. На отсрещната стена бяха подредени снимки на магазина през различните години и по-възрастните клиенти обичаха да ги разглеждат и да разказват спомените си за крайбрежната улица по онова време.
От време на време идваха родителите на Анна да ги видят, като отсядаха при Мартин в процъфтяващата му частна къща със стаи за нощувка със закуска, когато имаше свободна стая, или в стаята за гости при Анна, Матео и Хепбърн. Матео току-що беше приключил с боядисването на детската в бледожълто. На Анна й беше по-лесно стаята да изглежда различна — тя не си представяше там Алфи всеки път, когато минеше покрай нея, но той все още й липсваше. Вероятно винаги щеше да й липсва.