— Стига си крещяла. — Мокър и гол до кръста, Джулиан изглеждаше по-опасен откогато и да било. А и явно губеше търпение, ако се съдеше по сърдития му поглед. — Сестра ти не измръзва, защото не беше мокра, когато я оставих на брега. Беше си суха, с палто и ръкавици. Не знам къде е, но няма да измръзне, за разлика от нас. Трябва да тръгнем към онези дървета.
Отвъд границата, където снежната мантия на плажа се срещаше с плътна редица зелени дървета, колона от оранжев като залез дим се гърчеше към небето. Скарлет можеше да се закълне, че преди минутка колоната я нямаше. Дори дървета не помнеше да е видяла. Изглеждаха странни и съвсем различни от костеливите шубраци на Трисда — стволовете на тези дървета приличаха на усукани дебели плитки, покрити със снежен мъх в синьо и зелено.
— Не… — потрепери Скарлет. — Ние…
— Трябва да направим нещо — прекъсна я Джулиан. — Устните ти посиняват. Трябва да отидем при онзи дим.
— Не ми пука. Ако сестра ми още е някъде тук…
— Сигурно е тръгнала да търси входа към играта, който ще е отворен само до края на деня, ако не си забравила. Трябва да тръгнем към дима и да потърсим входа. — Тръгна напред, снегът хрущеше под босите му стъпала.
Скарлет обходи за последно с поглед недокоснатия плаж. Тела не беше от хората, които чакат търпеливо… или нетърпеливо всъщност. Но ако беше влязла в Каравала, защо не се виждаха никакви следи?
Скарлет последва неохотно Джулиан към гората. Скоро горска пътечка замести снега и борови иглички полепнаха по вледенените й пръсти. Нейните боси крака оставяха влажни следи по пътеката, но от здравите ботуши на Тела нямаше и помен.
— Сигурно е тръгнала по друг път. — Зъбите на Джулиан не тракаха, но тъмната му кожа придобиваше синкав оттенък в хармония с разкривените сенки на дърветата.
Скарлет искаше да възрази, ала мократа й риза започваше да замръзва. В гората беше дори по-студено, отколкото на плажа. Тя уви вдървени ръце около гърдите си, но така само й стана още по-студено.
Тревога изопна за миг чертите на Джулиан.
— Трябва да те заведем някъде на топло.
— Но сестра ми…
— Сестра ти е достатъчно умна и сигурно вече е в играта. Ако замръзнеш тук, няма да я намериш. — Джулиан я прегърна с една ръка през раменете.
Скарлет застина.
Тъмните му вежди се смъкнаха в негодувание.
— Просто се опитвам да те стопля.
— Но ти също замръзваш… — „И си почти гол.“
Скарлет се дръпна със залитане. След няколко крачки гората изтъня и пътечката премина в по-широк път, настлан с млечнобели камъни, гладки като речен чакъл. Паважът се протягаше чак до хоризонта, разклонявайки се в лабиринт от лъкатушни улици. Покрай всички тях се редяха разнородни магазинчета и дюкянчета, закръглени, с навеси в различни цветове, някои пастелни, други ярки, сякаш натрупани едно върху друго като зле подредени кутии за шапки.
Беше удивително, магично, но и някак неестествено лишено от живот. Магазинчетата бяха затворени, а снегът по покривите и навесите им приличаше на прахоляк върху изоставени книжки с приказки. Скарлет не знаеше какво е това място, но не отговаряше на представата й за Каравала.
Залезният дим все така струеше във въздуха, но изглеждаше точно толкова далече, колкото и когато бяха на плажа.
— Карлита, не бива да спираме — каза Джулиан и я побутна напред по чудатата улица.
Скарлет не знаеше дали е възможно да халюцинира от студа, или просто нещо с главата й не беше в ред. Освен че изглеждаха необичайно тихи, кръглите като кутии за шапки магазинчета имаха странни табели на различни езици. Някои гласяха: „Ще отворим по някое време около полунощ“; други: „Елате отново вчера“.
— Защо магазините са затворени? — попита тя. Думите й излязоха като крехки облачета пара. — И къде са всички?
— Просто трябва да се движим. Не спирай. Трябва да отидем някъде на топло. — Джулиан вървеше упорито напред покрай най-странните магазини, които Скарлет беше виждала. Имаше бомбета, покрити с препарирани свраки. Калъфи за слънчеви чадъри. Диадеми за коса, инкрустирани с човешки зъби. Огледала, които отразяваха мрака в човешката душа. Студът определено играеше номера на зрението й. Надяваше се Джулиан да е прав и Тела да е някъде на топло. Скарлет все така се оглеждаше за меднорусата глава на сестра си, ослушваше се за енергичния й смях, но всички магазини бяха празни и тихи.
Джулиан се опита да влезе в няколко, но вратите до една бяха заключени.
Следващата редица от изоставени магазинчета предлагаше още по-чудати неща. Паднали звезди. Семена, от които да си отгледаш желания. „Окулярът на Одет“ продаваше очила, които виждали бъдещето. („Предлагат се в четири цвята.“)