Казаното от Джулиан прозвуча в главата й — „Сега разбирам защо ти е изпратил билети“ — и тя се зачуди дали не е избягала от опасните бащини игри на Трисда само за да се превърне в добре облечена фигура върху нова игрална дъска.
— Ако си в състояние да откъснеш очи от отражението си — предложи Джулиан, — може да потърсим сестра ти, която толкова държиш да откриеш, става ли?
— Мислех, че и ти се тревожиш за нея — каза Скарлет.
— Значи имаш твърде високо мнение за мен. — Джулиан направи крачка към вратата и в същия миг всички звънци и камбанки в магазина забиха.
— Не ви съветвам да излезете през този изход — изрече непознат глас.
8
Кръглият мъж, влязъл току-що в магазина, приличаше на часовник. Мустаците върху тъмното му кръгло лице бяха като стрелките на циферблат. Лъскавият му кафяв фрак приличаше на полирано дърво, а тирантите — на въжета за настройване на часа.
— Ние не сме крадци — побърза да каже Скарлет. — Просто…
— Говори само за себе си — прекъсна я мъжът. Баритоновият му глас спадна с няколко октави, очите му се впиха, примижали, в Джулиан.
Опитът я беше научил, че не трябва да изглежда гузна. „Не поглеждай към Джулиан“, каза си.
И въпреки това го стрелна с поглед.
— Знаех си! — възкликна непознатият.
Джулиан посегна към Скарлет, сякаш с намерение да я бутне към вратата.
— О, не, не бягайте! Само се шегувам — извика мъжът.
— Аз не съм Касабиан, не съм собственикът! Аз съм Алги и изобщо не ме интересува дали джобовете ви са пълни с часовници.
— Тогава защо ни спираш? — Ръцете на Джулиан бяха на кръста му и едната посягаше към ножа.
— Момчето го гони параноята, а? — обърна се Алги към Скарлет, но истината бе, че и самата тя хранеше сиво-зеленикавите цветове на съмнението. С нея ли ставаше нещо, или часовниците по стените наистина тиктакаха по-бързо отпреди?
— Хайде — подкани тя Джулиан. — Тела сигурно се е притеснила до смърт за нас.
— Когото и да търсите, ще го намерите по-бързо оттук. — Алги пристъпи към високия часовник от розово дърво, отвори стъклената му вратичка и дръпна една от тежестите. В същия миг металните мозаечни часовници на стената се раздвижиха. Щрак. Трак. Парченцата се пренаредиха във великолепна мозаечна врата с колело вместо дръжка.
Алги размаха театрално ръка.
— Само днес! На намалена цена двамата може да минете през този вход — пряк път към сърцето на Каравала!
— Откъде да знаем, че не води към мазето? — попита Джулиан.
— Прилича ли ви на врата към мазе? Погледнете с всичките си сетива. — Алги докосна колелото на вратата и в същия миг часовниците в магазина замлъкнаха до един. — Ако излезете през другия вход, ще се озовете обратно на студа и пак ще трябва да минете през портите. Докато този път ще ви спести ценно време. — Пусна колелото и всички часовници затиктакаха отново.
Тик-так. Так-тик.
Скарлет не знаеше какво да мисли за този странен човек, но в портала на стената определено имаше нещо вълшебно. Приличаше на роклята й, сякаш заемаше една идея повече пространство от всичко друго наоколо си. А ако наистина беше пряк път до Каравала, значи Скарлет щеше по-скоро да открие сестра си.
— Какво ще ни струва?
Тъмните вежди на Джулиан се смъкнаха.
— Ти наистина ли обмисляш предложението му?
— Ако ще ни отведе по-бързо при сестра ми. — Смятала бе, че морякът ще се зарадва на прекия път, на всякакъв род преки пътища, но ето че той изглеждаше изнервен. — Мислиш, че е лоша идея ли? — попита тя.
— Мисля, че входът за Каравала е при димната колона, която видяхме, пък и предпочитам да не се разделям с паричките си. — И се отправи към входната врата.
— Но вие дори не знаете каква е цената — каза Алги.
Джулиан стрелна Скарлет с поглед и поспря. Нещо неразгадаемо прекоси очите му, а когато отново проговори, в гласа му се долавяше напрежение:
— Прави каквото искаш, Карлита, само помни едно, като приятелски съвет. Влезеш ли вътре, внимавай на кого се доверяваш. Повечето хора там не са това, за което се представят. — И прекоси прага под звука на камбанка.
Скарлет си бе давала сметка, че едва ли ще останат заедно до края, но сега изведнъж се почувства силно притеснена.
— Чакай… — извика след нея Алги, когато тя понечи да последва моряка. — Знам, че ми вярваш. Какво, ще хукнеш след момчето и ще му играеш по свирката, или сама ще вземаш решения?
Скарлет си даваше сметка, че трябва да си тръгне. Ако не побързаше, можеше изобщо да не открие моряка и тогава щеше да остане съвсем сама. Но онова за самостоятелните решения я спря. Баща й постоянно й казваше какво да прави, лишаваше я от право на избор. Но пък онази нейна част, която не се беше отказала окончателно от детинските фантазии, й нашепваше да повярва на Алги.