Студен и влажен повей смрази глезените й, когато заслиза надолу. Макар да беше съвсем будна, роклята й оставаше тънка като нощница и едва стигаше средата на прасците й. На втората площадка стигна до тройно разклонение. Дясното беше покрито с нежнорозов пясък. Средното — с лъскави светещи камъчета като мътни локви светлина. Лявото беше от тухли.
Факли с езици от бял пламък осветяваха входовете към трите разклонения. И в трите посоки се виждаха множество следи от стъпки, отпечатъци от ботуши с най-различен размер. Сигурно всеки от трите тунела щеше да я скрие от баща й, но само един щеше да я заведе при Джулиан… и при Тела, ако Джулиан наистина беше Легендата.
„Или да ме отведе до лудостта“ — помисли си Скарлет. Но тази опасност беше за предпочитане пред среща с баща й.
Скарлет затвори очи и се ослуша. Вляво се чуваше вятър, който се бие в капана на стените. Вдясно течеше буйна вода. А сетне, в средата, звук от отдалечаващи се тежки стъпки. Джулиан!
Скарлет тръгна с бърза крачка по средния тунел, наострила уши. Стъпките му се чуваха по-ясно, а в тунела ставаше по-студено.
А после стъпките спряха.
Изчезнаха.
Студена влага облиза тила й. Скарлет се завъртя в ужас, убедена, че има някого зад нея, но видя само тихия коридор, настлан с камъчета, които бързо губеха светлината си. Хукна напред, ала кракът й се закачи в нещо. Тя политна, протегна ръце да се подпре на влажната стена и едва не се строполи, когато видя в какво се е спънала.
Човешка ръка.
Жлъчен сок се надигна в гърлото й. Кисел и горчив. Пет татуирани пръста се протягаха, сякаш да я стигнат.
Успя някак да преглътне писъка си, поне докато не погледна напред по коридора и не видя разкривения труп на Данте и Джулиан, надвесен над него.
23
Не може да е вярно, повтаряше си Скарлет. Тунелите се опитваха да я подлудят. Гадната миризма на гнило беше изкуствена. Ръката не беше на Данте, а на някой друг. Но дори да бяха откраднали нечий труп и да го бяха изрисували с татуировки като част от играта, не биха могли да наподобят останалата част от Данте, лицето, бледата кожа и изкривената глава, която едвам се крепеше на окървавения врат.
Джулиан завъртя глава към нея.
— Карлита, не е каквото изглежда…
Скарлет хукна, но той беше по-бърз. Настигна я веднага и я сграбчи със силните си ръце.
— Пусни ме! — гърчеше се Скарлет в хватката му.
— Скарлет, престани. Тези тунели усилват страха, не позволявай твоят да те контролира. Кълна се, че с Данте работехме заедно и ако спреш да се дърпаш, ще ти го докажа. — Джулиан я хвана още по-здраво, притискайки ръцете й зад гърба. — Бях мъртъв цял един ден, наистина ли мислиш, че аз съм го убил?
Ако беше Легендата, лесно е можел да уреди някой друг да го убие.
— Ако сте работели заедно, защо се преструваше, че не го познаваш?
— Защото се бояхме, че нещо точно такова ще се случи. Знаехме, че Легендата ще познае Данте и Валентина от предишното им участие в играта, но тогава аз бях само зрител и Легендата не ме познава. Решихме, че ще е по-добре да запазим партньорството си в тайна, в случай че Легендата се досети каква е истинската цел на Данте.
Джулиан стрелна с поглед трупа, но лицето му остана безизразно. Не приличаше на човек, който току-що е намерил мъртвото тяло на свой приятел. Същото студено изражение Скарлет беше видяла на погребението. Легендата.
Изскимтя тихичко и макар всичките й инстинкти да крещяха друго, насили тялото си да се отпусне. Да не изпищи, въпреки хватката на Джулиан. Да не го удари, когато той бавно пусна китките й. Единственото, с което трябваше да се пребори, беше нарастващия страх. Да изчака кротко, докато Джулиан махне ръцете си от кръста й.
После тя…
Джулиан я притисна към стената само на няколко крачки след неуспешния й опит да избяга.
— Ако не престанеш, и двамата ще загинем — изръмжа той.
После разкъса ризата си. Копчетата се разлетяха по пода, а той изправи гръб и отстъпи крачка назад, колкото светлината от факлите да огрее онова, което Скарлет бе сметнала за белег над сърцето му. Но не беше белег. По-бледа от отколешни спомени, високо на гърдите му се виеше татуировка с бяло мастило. Роза.
— Цветът е различен, но знам, че си виждала същата татуировка на ръката на Данте — каза Джулиан.
— Това не доказва нищо. Рози има навсякъде в Каравала. — Легендата беше обсебен от тях. Още едно доказателство, че сънят, изпратен й от Айко, отговаря на истината. Нещо й нашепна, че не е разумно да разкрива последния си коз на играча, който държи всички карти. Но вече й бе писнало от игрички. На няколко крачки от нея лежеше тялото на мъртвец. Тази игра беше стигнала твърде далеч.