— А понякога ги използват за убийства — добави мрачно той. Очите му бяха потъмнели, скулите му се очертаваха по-ясно от обикновено, изражение, сглобено от строшени неща.
Искаше й се да знае как да го поправи, но той изглеждаше повреден почти колкото нея.
— Още ли държиш на отмъщението си? — попита тя.
— Ако е така, би ли се опитала да ме спреш? — Джулиан погледна към разкривеното мъртво тяло на Данте.
Скарлет чувстваше, че би трябвало да отговори с „да“. Предпочиташе да вярва, че насилието никога не е единствената възможност. Но убийството на Данте и изчезването на Валентина окончателно слагаха край на илюзията, че Каравалът е просто игра.
Скарлет бе смятала баща си за зъл човек, но Легендата беше същото чудовище като него. Изглежда, баба й е била права, че колкото по-дълго Легендата играе ролята на злодей, толкова повече се превръща в такъв.
Посегна внимателно и хвана ръката на Джулиан. Пръстите му бяха напрегнати, студени.
— Съжалявам за сес…
Прекъсна я ехо от стъпки. Стъпки равномерни, решителни и наблизо. Гласове не се чуваха, но можеше да се закълне, че разпознава походката. Инстинктивно издърпа ръката си от ръката на Джулиан.
— Мисля, че това е баща ми!
Джулиан завъртя рязко глава към звука. Скръбта му изчезна в миг.
— Баща ти е тук?
— Да — каза Скарлет.
Двамата хукнаха едновременно.
24
— Насам. — Джулиан я дръпна към тухлен коридор, осветен от греещи паяжини.
— Не. — Скарлет понечи да поеме наляво. — Дойдох по тунел с камъчета. — Не помнеше светещи камъни да бяха вградени и в стените, но по онова време вниманието й беше ангажирано с други неща.
Зад тях стъпките ставаха по-силни.
Джулиан се намръщи, но все пак я последва. Лактите му бръснаха нейните — тунелът ставаше все по-тесен, а от стените стърчаха камъни и ги притискаха.
— Защо не ми каза, че баща ти е тук?
— Точно затова те търсех, но…
Джулиан затисна с ръка устата й и когато Скарлет вдиша, усети сол и мръсотия, притиснати към устните й.
— Шшшт… — прошепна Джулиан.
Стисна един от светещите камъни на стената, завъртя го като дръжка на врата и издърпа Скарлет в някакво тъмно пространство. Стената зад гърба й беше като лед, влажна и студена, буквално изпиваше телесната й топлина през тънката рокля. Скарлет напразно се опитваше да си поеме дъх.
Анасон, лавандула и развалени сливи изместваха хладния аромат на Джулиан, нахлуваха като дим под странната врата, през която бяха влезли току-що.
— Ще те защитя — прошепна Джулиан. Тялото му се притисна към нейното като щит миг преди тежките стъпки да стигнат до скривалището им, което сякаш ставаше все по-тясно. Ледените стени се впиваха в Скарлет и я тласкаха все по-близо до Джулиан. Лактите й опряха в гърдите му и тя се видя принудена да го прегърне през кръста. Телата им се долепиха плътно.
Сърцето й прескачаше и препускаше. Наболата брада на Джулиан одра бузата й, ръцете му се събраха ниско на гърба й. През леката материя на роклята си Скарлет усещаше всяка извивка на пръстите му. Ако баща й отвореше вратата и я завареше така, щеше да я убие.
Скарлет направи опит да се дръпне назад, дишаше бързо и накъсано. Стори й се, че таванът пропада бавно, спуска се леден към главата й.
— Мисля, че тази стая се опитва да ни убие — прошепна тя. Стъпките на баща й се бяха отдалечили и вече почти не се чуваха. Не би имала нищо против да остане тук още минута-две, но дробовете й бяха почти смазани, притиснати между Джулиан и ледената стена. — Отвори вратата!
— Опитвам се — изръмжа Джулиан.
Скарлет си пое рязко дъх. Тънката рокля се вдигна над коленете й, усещаше кокалчетата на Джулиан по гърба си, докато той опипваше с длани за изхода.
— Не го намирам — изпъшка той. — Мисля, че е от твоята страна.
— Нищо не усещам. — „Освен теб.“ Пръстите й докосваха забранени места, докато тя се опитваше да опипа стената. Но колкото повече усилия полагаше, толкова по-голяма съпротива оказваше стаята.
Точно като океана край острова.
Колкото по-трескаво риташе с крака Скарлет, толкова по-голям ставаше страхът й и толкова по-жестоко я наказваше водата.
Може би и сега беше така.
Джулиан беше споменал, че тунелите подсилват страха, но може би се и захранваха от него.
— Стаята откликва на нашите емоции — каза тя. — Мисля, че трябва да се успокоим.
Джулиан издаде тих звук.
— Точно в момента не виждам как ще стане. — Устните му бяха в косата й, а ръцете му бяха точно под хълбоците, залепнали за извивките там.
— О — промълви Скарлет. Пулсът й се ускори отново и заедно с това усети сърцето на Джулиан да препуска до гърдите й. Преди седмица никога не би могла да се отпусне в ситуация като тази, дори и сега й беше трудно. Но въпреки лъжите му беше сигурна, че с него е в безопасност. Той никога не би я наранил. Пое си бавно дъх да се успокои и в същия миг стената спря да се движи.