В карамелените очи на Джулиан се появи нещо като съжаление.
— Никога не съм твърдял, че съм добър човек, Карлита.
— Това не го вярвам. — Мислите й се върнаха към гадателя Найджъл и думите му, че бъдещето на човек може да се променя по силата на най-голямото му желание. — Вярвам, че поискаш ли, можеш да си добър.
— Вярваш го, защото самата ти си добра. Почтените хора като теб винаги смятат, че и другите могат да бъдат добродетелни, но аз не съм такъв. — Замълча. Нещо болезнено прекоси лицето му. — Когато ви доведох тук, знаех какво ще стане. Не знаех, че ще е Тела, но бях сигурен, че ще отвлече една от вас.
25
Краката й бяха като без кости, тънка кожа около безполезни мускули. Дробовете я боляха от натиска на неизплакани сълзи. Дори роклята й изглеждаше уморена и мъртва. Черната материя беше избледняла до сиво, сякаш нямаше сили да задържи цвета. Не помнеше дантелата да се е скъсала, но подгъвът на странната й траурна нощница висеше на парцали около прасците й. Не знаеше дали магията й се е изчерпала, или роклята просто отразява собственото й емоционално и физическо изтощение. Оставила бе Джулиан в основата на махагоновото стълбище с молба да не тръгва след нея.
Върна се в стаята си с напаления в камината огън и голямото легло. Единственото й желание беше да се мушне под завивките. Да се предаде на дълбок сън, който поне за кратко да заличи ужасите на деня. Но сънят беше лукс, който Скарлет не можеше да си позволи.
Когато пристигна на острова, единствената й грижа беше да се прибере у дома навреме за сватбата. Но сега, когато Легендата беше убил Данте, а баща й се бе появил най-неочаквано, играта се беше променила. Скарлет усещаше натиска на времето, по-тежко от пресата на всички червени мъниста в пясъчните часовници на Прокълнатия замък. Трябваше да намери Тела, преди да я открил баща й или Легендата да я е погълнал както пламъкът поглъща свещ. Ако се провалеше в това, сестра й щеше да умре.
Слънцето щеше да залезе след по-малко от два часа и търсенето трябваше да започне отново.
Е, можеше да си отпусне минутка. Минутка да поплаче за Данте и за сестра си, и да се гневи, че Джулиан не е онзи, за когото го е мислела. Да се захлупи в леглото и да си пореве за всички неща, над които беше изгубила контрол. Да вземе глупавата ваза с рози на Легендата и да я метне по камината.
— Карлита… добре ли си? — Джулиан почука на вратата и нахлу, без да изчака отговор.
— Защо идваш? — Скарлет го изгледа намръщено, като се опитваше да преглътне сълзите си. Не искаше да я вижда, че плаче, макар че за това май беше твърде късно.
Джулиан се оглеждаше трескаво за несъществуваща заплаха. Изглеждаше смутен, че я е заварил да плаче, а не съзира причина за сълзите й, която да отстрани.
— Стори ми се, че чух нещо — каза накрая.
— Какво си чул? Не може да нахлуваш така! Върви си! Трябва да се преоблека.
Вместо да си тръгне Джулиан затвори кротко вратата. Погледът му се спря на счупената ваза и локвата вода на пода, после се насочи към зачервеното й от сълзи лице.
— Карлита, не плачи заради мен.
— Усмири за малко гордостта си. Сестра ми я няма, баща ми ни е открил, а Данте е мъртъв. Тези сълзи не са за теб.
Поне бе така добър да сведе засрамено очи. Но остана в стаята. Приседна предпазливо на леглото, матракът потъна под тежестта му, а нови сълзи се стекоха по лицето на Скарлет. Горещи, мокри и солени. Избликът на агресия отпреди малко беше отмил част от болката, но сълзите не спираха. Може би Джулиан беше прав и част от тях наистина бяха заради него.
Той се наведе към нея и пое една сълза с върха на пръста си.
— Недей — каза Скарлет и се дръпна като опарена.
— Заслужил съм го. — Той свали ръката си и се отдръпна, докато двамата не се озоваха в срещуположните краища на леглото. — Не трябваше да те лъжа и да те водя тук против волята ти.
— Изобщо не трябваше да ни водиш тук — сопна се Скарлет.
— Сестра ти щеше да намери начин да дойде, със или без мен.
— Това извинение ли е? Ако е така, не струва.
Джулиан отговори предпазливо:
— Не съжалявам, че направих онова, което искаше сестра ти. Вярвам, че хората трябва да са свободни сами да решават за себе си. Но искрено съжалявам за всяка лъжа, която си чула от мен. — Замълча, а когато я погледна, топлите му кафяви очи бяха по-нежни отвсякога. И открити, сякаш искаше Скарлет да види в тях нещо, което обикновено пазеше скрито. — Знам, че не заслужавам още един шанс, но преди малко ти каза, че според теб мога да бъда добър. Аз не съм добър, Карлита, или поне не съм бил досега. Аз съм лъжец, циник и често правя ужасни грешки. Произхождам от горделиво семейство с обтегнати отношения и след Роза… — поколеба се, после гласът му прозвуча по познатия дрезгав, задавен, гневен начин, по който звучеше винаги, когато станеше въпрос за сестра му. — След като тя умря, изгубих вярата си окончателно. Знам, че това не е извинение. Но ако ми дадеш още един шанс, кълна се, че няма да съжаляваш.