Срещу тях огънят в камината пращеше и топлината му смаляваше локвата вода на пода. Скоро щяха да останат само розите и парчетата стъкло. Скарлет се сети за татуировката му. Прииска й се Джулиан да беше обикновен моряк, озовал се по случайност на нейния остров. Мразеше го, защото толкова дълго я беше лъгал. От друга страна, можеше да разбере какво изпитва заради сестра си. Знаеше какво е да обичаш някого толкова неотменно и на всяка цена.
Джулиан се облегна на таблата на леглото, прекрасен и трагичен едновременно, тъмната коса висеше над уморените му очи, крайчетата на устните му се спускаха надолу, колосаната му до неотдавна риза сега беше цялата намачкана.
Скарлет също бе допуснала грешки заради играта. Но Джулиан никога не ги беше използвал против нея, така че и тя не искаше да го наказва.
— Прощавам ти — каза тя. — Само ми обещай повече да не ме лъжеш.
Джулиан вдиша дълбоко и затвори очи, челото му се набръчка, изражението му бе някъде между благодарността и болката.
— Обещавам — промълви дрезгаво той.
— Ехо? — Двамата се стреснаха от почукване на вратата. Джулиан скочи, преди Скарлет да е помръднала. Стрелна я поглед и оформи „скрий се“ с устни.
Не. Достатъчно се беше крила. Вирна брадичка въпреки гневния му поглед, грабна машата от огнището и тръгна след него към вратата.
— Имам доставка — съобщи женски глас.
— За кого? — попита Джулиан.
— За сестрата на Донатела Драгна.
Скарлет стисна по-силно машата, сърцето й прескочи един удар.
— Кажи й да я остави пред вратата — промълви тя почти без глас. Искаше й се да се надява, че е улика, но постоянно мислеше за отрязаната ръка на Данте. Представи си как Легендата отсича ръката на Тела и я доставя в кутия пред вратата й.
Чуха стъпките отвън да се отдалечават и Джулиан отвори. Кутията беше матово черна с цвета на провалите и погребенията. Беше дълга и широка. До нея имаше ваза с две червени рози.
Още цветя!
Скарлет изрита вазата и остави цветята да умират в коридора, после издърпа кутията в стаята. Трудно й бе да прецени дали е тежка или лека.
— Искаш ли аз да я отворя? — попита Джулиан.
Скарлет поклати глава. Изобщо не желаеше да отварят черната кутия, но си даваше сметка, че губят ценни секунди. Повдигна внимателно капака.
— Какво е това? — Веждите на Джулиан се събраха.
— Другата ми рокля от магазина. — Скарлет се засмя с облекчение и извади дрехата. Момичето беше казало, че ще й я доставят след два дни.
Само че нещо с роклята не беше наред. Изглеждаше различно. Цветът беше много по-светъл, почти чисто бял. Бял като за булчинска рокля.
26
Роклята сякаш й се подиграваше. С несъществуващите си ръкави и дълбокото сърцевидно деколте, тази дреха не изглеждаше сладка, а скандална, много по-скандална от онази, която Скарлет беше избрала в магазина.
Кремави копчета грееха като слонова кост в топлата светлина на стаята. На дъното на кутията Скарлет намери малка бележка, прикрепена към счупена безопасна игла.
— Сигурно е паднала от роклята — измърмори Скарлет.
От едната страна на бележката имаше изображение на цилиндър, от другата — кратък текст:
Представям си, че ще ти стои прекрасно.
С топли поздрави,
Д.
— Кой е Д.? — попита Джулиан.
— Сигурно някой иска да повярвам, че е от Донатела. — Но Скарлет знаеше, че този подарък не е от сестра й. Подигравката с булчинската рокля можеше да идва само от един човек, потвърждаваше го и цилиндърът върху бележката. Легендата.
Невидими паяци полазиха по кожата й, чувството бе така различно от ярките цветове, с които я беше заляло първото му писмо.
— Мисля, че това е петата улика.
Джулиан изкриви лице в гримаса.
— Защо реши така?
— Какво друго да е? — каза Скарлет и извади бележката си с уликите.