— Ето, вече съм разгадала първите четири улики — изтъкна Скарлет. — Остава само петата.
— Но как може това да е петата улика? — усъмни се Джулиан. Все така гледаше роклята, сякаш тя беше покрита не с копчета, а с нещо доста по-неприятно. И точно тогава Скарлет се сети. И копчетата, и цилиндърът бяха улики.
— Легендата е прочут със своя цилиндър, а аз от началото на играта постоянно намирам копчета — каза тя. — Не бях сигурна дали копчетата означават нещо, но след като видях тази рокля — цялата в копчета, — вече съм почти напълно сигурна, че е така. До магазина, от който купих роклята, имаше алея от копчета, която водеше до шапкарница и кинкалерия във формата на цилиндър.
— Все още не разбирам защо това трябва да означава нещо. — Четеше бележката на Скарлет с уликите и въсеше чело. — „За петата ще трябва да скочиш в тъмното.“ Какво общо има това?
— Не знам. Може би става въпрос за доверие на сляпо. Един вид предизвикателство от страна на Легендата — да отидем в онзи магазин като цилиндър и да видим какво ни очаква там, без да задаваме въпроси и да търсим обяснение. — Скарлет не беше докрай убедена в теорията си, но беше разбрала, че колкото и логично да разсъждава, в уравнението винаги ще има променливи величини, които ще й убягват. Да, предпазливостта беше начин да се опази, но понякога я спираше прекомерно.
Ала Джулиан сякаш бе на противоположното мнение. Ако се съдеше по физиономията му, май искаше да я метне на рамо и да я заключи някъде, скрита от света.
— Слънцето ще залезе след по-малко от час — твърдо каза Скарлет. — Ако преди това ти хрумне нещо по-добро, ще се радвам да го чуя. Ако не, стъмни ли се навън, трябва да отидем в магазина и да видим какво ни чака там.
Джулиан погледна отново към роклята и отвори уста сякаш да каже нещо, но после стисна устни и кимна.
— Ще проверя дали баща ти не се мотае в коридорите, после тръгваме.
Скарлет го изчака да излезе, после облече роклята и взе копчетата, които беше събрала. Сториха й се нищожни и съвсем обикновени, но може би в тях имаше нещо вълшебно, което да открие тепърва.
ЧЕТВЪРТА НОЩ НА КАРАВАЛА
27
На излизане от странноприемницата Скарлет не долови и следа от гадния парфюм на баща си. Точно преди да излязат, Джулиан се закле, че го е видял да напуска сградата, но въпреки това тя току хвърляше поглед през рамо с чувството, че баща й ги наблюдава отнякъде и дебне сгоден случай да нападне.
Чудесата на Каравала все така танцуваха наоколо й. На малки сцени по тротоарите момичета се дуелираха с чадъри, а нахъсани участници в играта търсеха улики. И въпреки това нещо в нощта й се струваше странно, изместено. Въздухът беше необичайно влажен. Светлината също бе някак неестествена. Полумесецът на луната беше съвсем изтънял, ала заливаше със сребристо сияние иначе шарените магазинчета и превръщаше водата в течен метал.
— Нещо в този план определено не ми харесва — каза тихо Джулиан, когато тръгнаха по лъкатушната алея около въртележката от рози.
— Песен срещу дарение? — предложи органистът.
— Не тази нощ, благодаря — отвърна Скарлет.
Мъжът въпреки това засвири. Този път въртележката не се завъртя. Червените й цветя останаха по местата си, ала музиката беше достатъчно силна да прикрие следващите думи на Джулиан:
— Според мен онзи магазин, за който говориш, е прекалено очевиден, за да бъде последната улика.
— Или пък тъкмо затова всички други са го пропуснали. Защото уликата е скрита на видно място. — Ускори несъзнателно крачка, когато наближиха триетажния магазин, от който беше купила роклите си.
Тежки буреносни облаци закриха луната и за разлика от предния път сега всички витрини тъмнееха. Магазинчето за шапки и кинкалерия в съседство почти не се различаваше в мрака. И въпреки това характерната форма се открояваше ясно.
Обточена с широк пояс от черни сандъчета за цветя — досущ периферия на шапка, — двуетажната сграда определено приличаше на цилиндър, алея от копчета водеше към черната й кадифена врата.
— Това не е в стила на Легендата — настоя Джулиан. — Знам, че е прочут с нелепите си цилиндри, но уликите, които оставя на участниците, никога не са толкова лесни.
— Толкова е тъмно, че магазинът почти не се вижда. Не е толкова „лесно“.
— Не, нещо не е наред, усещам го — промърмори Джулиан под нос. — Мисля да вляза сам и да огледам.