— А може би никой от двама ви не трябва да влиза. — Айко се бе появила изневиделица до Скарлет. Този път полата и блузата й бяха сребърни, гримът на очите и устните — също. Приличаше на сълза, изплакана от луната. — Толкова се радвам, че си решила да облечеш тази рокля — продължи тя и кимна одобрително. — Сега изглежда дори по-добре отпреди.
Джулиан местеше поглед между двете им, в еднаква степен объркан и изпълнен с подозрение.
— Вие познавате ли се?
— Пазарувахме заедно — отговори Айко.
Лицето на Джулиан се вкамени.
— Ти ли си убедила Скарлет да купи роклите?
— А ти ли си онзи, който я заряза да го чака в таверната? — Айко вдигна високо обточените си с перлички вежди и го изгледа преценяващо, макар че би трябвало да го е познала от рисунките в тетрадката си. — Ако не си искал да ходи на пазар, не е трябвало да я зарязваш така.
— Не ме интересува дали ходи на пазар, или не — каза Джулиан.
— Значи не ти харесват роклите й?
— Извинявай — прекъсна я Скарлет, — но ние бързаме.
Айко измери с преувеличено погнусен поглед шапкарницата.
— Препоръчвам ви да стоите далече от този магазин. Нищо хубаво няма да намерите вътре.
Изтрещя гръмотевица.
Айко вдигна глава към големите капки, които заваляха сребристи от небето.
— Трябва да тръгвам. Мразя дъжда, защото отмива магията. Просто исках да ви предупредя. Мисля, че и двамата сте напът да допуснете грешка.
И се отдалечи с плавна походка под сребърния дъжд.
Джулиан поклати глава. Капки полепваха по косата му. По лицето му се бореха за надмощие противоречиви мисли.
— Трябва да внимаваш с тази. Макар че за шапкарницата може и да е права.
Скарлет не беше толкова сигурна. Сънищата на Айко й бяха дали някои отговори, но далеч не всички бяха ясни и еднозначни. Нямаше представа на чия страна е момичето. Дъждът се усили. Скарлет тръгна към входа на шапкарницата. За едно Джулиан беше прав — магазинът не беше в стила на Легендата. Нямаше нищо вълшебно или романтично в него. Ала в същото време изглеждаше важен. Изпълваше я с изумруденозелено предчувствие, че вътре ще открие нещо значимо.
— Влизам — заяви тя. — Петата улика изисква да скочиш в тъмното. Дори да не ме заведе до Легендата, може да ме доближи до Тела.
Скарлет отвори вратата на странния магазин и над главата й звънна камбанка.
Бонета с цвят на праскова, лимонени бомбета, жълти плетени шапки, кадифени цилиндри и лъскави тиари покриваха всеки сантиметър от извития като купол таван, а от пода като чудати диви цветя изникваха пиедестали, на които беше изложена дребна стока. Купи със стъклени обувалки, макари с невидим конец, птичи кафези, пълни с панделки от пера, кошници, преливащи от самовдяващи се игли и копчета за ръкавели, уж изработени от леприкорнско злато.
Джулиан влезе след нея и се отърси като мокро куче. Дъждовни капки полетяха към всичко наоколо, включително към наконтения господин, който стоеше на метър встрани от вратата.
Дори сред толкова много цветове и лъскави аксесоари този господин правеше впечатление. Облечен с тъмночервен фрак и шалче в същия цвят, той изглеждаше като част от декорацията на магазина. Беше от онзи вид млади мъже, които каниш на празненство, защото изглеждат едновременно привлекателни и интригуващи. Под фрака си носеше червена жилетка, която контрастираше с тъмната риза и тъмните прилепнали панталони, натъпкани във високи сребристи ботуши. Ала друго прикова вниманието на Скарлет — цилиндърът с копринена периферия на главата му.
— Легендата — ахна тя и сърцето й падна в стомаха.
— Извинете, какво казахте? — Мъжът свали цилиндъра си и го остави на щанд с подобни шапки. Тъмна като мастило коса се разля покрай челото му и облиза ръба на черната му яка. — Поласкан съм, но мисля, че ме бъркате с друг човек. — Завъртя се към Скарлет с развеселена усмивка на лице.
Скарлет застина, усети как и Джулиан се напряга до нея. И преди беше виждала младия мъж. Лицето му не беше от онези, които едно момиче лесно забравя. Дълги бакенбарди преливаха в грижливо оформена брада — истинско произведение на изкуството, — която обточваше устни, създадени за тъмен шепот, и прави бели зъби, идеални да ги впиваш в разни неща.
Скарлет потръпна, но не отклони поглед, прикован в черната превръзка на окото му.
Същия млад мъж беше видяла в нощта, когато светът наоколо й потъна в черно-бели краски. Той не я бе забелязал тогава, но сега определено я виждаше. Гледаше я втренчено. Дясното му око беше зелено като прясно обработен смарагд.
Джулиан пристъпи към нея и влажният ръкав на дрехата му опря в ръката й. Полазиха я студени тръпки. Джулиан не каза нито дума, но погледът, с който измерваше младия мъж, беше толкова заплашителен, че сякаш цялото помещение се разлюля, а цветовете станаха войнствено ярки.