— Не мисля, че този тип може да ни помогне — промърмори той.
— Да ви помогна с какво? — Джентълменът с превръзката на окото имаше странен акцент, който Скарлет не разпозна. И въпреки убийствените погледи на Джулиан тонът му си остана приканващо любезен. Гледаше към Скарлет почти все едно е очаквал да я види тук.
Може и да не беше Легендата, но определено беше някои. Скарлет протегна към него ръка да му покаже копчетата, които беше събрала в хода на играта. Нямаше представа какъв конкретен въпрос би могла да зададе във връзка с тях, но се надяваше с тяхна помощ да си отвори някаква тайна вратичка като онези в Прокълнатия замък и в стаята на Тела.
— Чудехме се дали не бихте могли да ни помогнете с тези — каза тя.
Джентълменът прихвана леко ръката й. Носеше черни ръкавици, но дори през кадифената им материя се усещаше, че ръцете му са меки. Беше от онези аристократи, които не си цапат ръцете с черна работа.
Повдигна ръката й уж да разгледа отблизо копчетата, но не погледна към тях, а продължи да следи лицето й. Зоркото му зелено око я гледаше втренчено, любезно и опасно.
Джулиан се изкашля многозначително.
— Няма ли да погледнеш копчетата, приятел?
— Вече ги погледнах. Но не проявявам интерес към дреболии. — Сви пръстите на Скарлет около копчетата и преди тя да е дръпнала ръката си, я целуна, като устните му се задържаха върху пръстите й доста по-дълго от необходимото.
— Мисля, че е по-добре да си вървим — каза Джулиан. Кошчетата му бяха побелели, ръцете му — стиснати в юмруци и отпуснати покрай тялото, сякаш с мъка се въздържаше от някакъв акт на насилие.
Скарлет се замисли дали да не си тръгнат, преди да се е случило нещо непоправимо. Но да скочиш в тъмното по правило изискваше сериозни усилия. Напомни си, че шалчето на джентълмена беше останало червено дори след като всичко наоколо й потъна в черно-белите отсенки на вълшебния сайдер, а това означаваше, че мъжът е важен.
Той все така я следеше с втренчен поглед, сякаш очакваше от нея да му зададе някакъв въпрос. Устните му се извиха в нова усмивка, видяха се опасните му бели зъби.
Джулиан я прегърна през рамо.
— Би ли престанал да зяпаш така годеницата ми.
— Странно — каза джентълменът. — А аз през цялото време си мислех, че е моя годеница.
28
Инстинктите й крещяха да си плюе на петите, но тялото й не помръдваше. Ярки цветове се завихриха в нея.
Чу го да изрича името си — граф Николас д’Арси, — усети и как ръката на Джулиан се стяга около рамото й.
— Грешиш — заяви самоуверено Джулиан. — Бъркаш годеницата ми с друга жена. Цяла седмица я бъркат с други хора. Нали така, любима? — Той стисна предупредително рамото й.
Но шокът й пречеше да реагира. Копчетата не са били никакви улики. Черната кутия със светлата, украсена с копчета рокля, не е била нито от Легендата, нито от сестра й. Д. е било за Д’Арси.
Изглежда, също като Легендата, и годеникът й обичаше игричките. Макар че колкото по-дълго Джулиан я прегръщаше през раменете, толкова по-раздразнен изглеждаше граф Николас д’Арси.
Трудно й бе да повярва, че това е мъжът, написал й онези прекрасни писъмца. Не изглеждаше зъл, далеч не беше грозен, но и не отговаряше ни най-малко на представата й за човека, написал писмата. Графът, с когото си беше писала, изглеждаше нетърпелив да се срещнат и нуждата от тайнственост най-после да отпадне. Сега започваше да се пита дали просто не е писал онова, което е смятал, че тя иска да прочете, защото мъжът, който стоеше пред нея сега, съвсем не изглеждаше прозрачен, тъкмо напротив. Приличаше на човек, който обича да пази тайни.
— Дано не си разочарована. — Графът нагласи шалчето си. В същия миг задната врата се отвори и двама мъже влязоха в магазинчето. Лавандула. Анасон. Гнили сливи.
— Скъпа, мисля, че трябва да си тръгнем веднага. — Джулиан отвори рязко предната врата в мига, в който Скарлет видя баща си да влиза през задната.
Всички оттенъци на лилавото се разляха пред очите й.
Но Джулиан не се поколеба и за миг. Веднага щом графът посегна към Скарлет, той бутна един пиедестал с купа стъклени очи и я дръпна в суматохата към изхода и пелената от сребърен дъжд. Скарлет сграбчи ръката му, застигната от гневните думи на баща си:
— Спрете я на всяка цена! — извика той.
— Скарлет, няма нужда да бягаш! — Гласът на графа беше доста по-мек от бащиния й, но това не му попречи да хукне след тях на мига, и то доста бързо, особено за един така елегантно облечен господин.