Сребърният дъжд се усили.
Скарлет чакаше Джулиан да каже нещо. Да я ободри някак. Да й каже, че той би могъл да е другият й избор. Само че това беше нелепо, разбира се. Наистина ли си беше помислила, че той ей така ще й предложи нов живот, ще се ожени за нея?
Нова светкавица раздра небето и Скарлет получи своя отговор. Джулиан стоеше близо до нея, но изражението му беше студено, затворено. Спомни си как беше бръснал боклуче от рамото си през първата нощ. Да, може би не искаше Скарлет да се омъжи за графа, но това още не значеше, че планира той да заеме мястото му.
— Толкова съм глупава. — Гласът й танцуваше на границата между истерията и писъка. — Всичко това е без значение за теб. Видя годеника ми, изревнува, реагира необмислено и сега съжаляваш.
— Така ли мислиш? — Думите му прозвучаха дълбоко и грубо. — Мислиш, че бих рискувал да ядосам баща ти и да те поставя в опасност, защото ревнувам? — И се засмя, сякаш намираше идеята за абсурдна.
— Такъв лъжец си — тросна се Скарлет.
Джулиан сви устни.
— Това вече ти го казах.
— Не, себе си лъжеш. Решиш ли, че ме губиш, бързаш да ме вземеш в прегръдките си, но приближа ли се твърде много, ме отблъскваш.
— Отблъснах те само веднъж — отбеляза дрезгаво Джулиан и пристъпи към нея. — Определено ревнувах тогава, но това не е единствената причина да те отблъсна с надеждата да се махнеш оттук.
— Тогава какви са другите причини, кажи ми — настоя тя.
Джулиан направи още крачка напред, докато помежду им не остана празно място. Скарлет усещаше допира на влажните му дрехи по своите. Той обви бавно ръка около кръста й, сякаш й даваше възможност да се отдръпне. Но тя вече беше взела решение. Сърцето й препусна още по-бързо, когато другата му ръка се озова на гърба й. Той я придърпа нежно към себе си и устните им… После изведнъж спря.
— Това достатъчно близо ли е по твоите стандарти? — прошепна той, устните му бяха на сантиметри от нейните. На милиметри от целувка. — Сигурна ли си, че го искаш?
Скарлет кимна. От Джулиан не искаше защита, просто желаеше да бъде с него. С мъжа, който я беше спасил от удавяне, и то не само в буквалния смисъл.
Ръката му се плъзна надолу, нежно и решително, и отново я притисна към тялото му, а другата обхвана врата й под косата, погали я и тръгна в нова посока.
— Не искам да съжаляваш за избора, който си направила. — Думите му прозвучаха сериозно, почти сякаш искаше от нея да се отдръпне, но начинът, по който я докосваше, говореше за друго. Ръката му се беше преместила и пръстите му се плъзгаха нежно по очертанията на долната й устна. Имаха вкус на дърво и дъжд, мокри от допира с косата й. — Има неща, които не знаеш за мен, Карлита.
— Тогава ми кажи какви са — подкани го тя. Вече й беше разказал за сестра си и Легендата, но явно в живота му имаше и други сенки.
Пръстите му още бяха върху устата й. Тя ги целуна бавно, един по един. Съвсем леки целувки, по-скоро допир, но с несъразмерен ефект, ако се съдеше по това как се впиха пръстите на другата му ръка в кръста й. Полагайки усилия да овладее гласа си, Скарлет вдигна очи към лицето му, потънало наполовина в мрак, и каза:
— Не се страхувам от тайните ти.
— Ще ми се да кажа, че така и трябва. — Джулиан погали за последно устните й, после ги покри със своите. Бяха посолени от пръстите му и по-напрегнати от ръката, която се плъзгаше надолу по гръбнака й, и другата, която се стягаше около кръста. Държеше я, сякаш се боеше да не я изпусне, а тя се притисна в него и плъзна ръце по силния му гръб.
Той промълви нещо недоловимо за слуха, но устните й усетиха съвсем ясно посланието на нечутите думи. Скарлет разтвори послушно устни, усети хладния вкус на езика му и върховете на зъбите, които се впиха леко в долната й устна. Всяко докосване пораждаше цветове, каквито не беше виждала преди. Цветове меки като кадифе и остри като искрици, които се превръщат в звезди.
29
Тази нощ луната се помая на небето, отправила сребристия си взор към тях. Видя как Джулиан взема ръката на Скарлет и я стисва крепко. Как я целува още веднъж, нежно и дълго, уверение без думи, че остава с нея.
Ако тази история беше от друг вид, двамата щяха да останат така, прегърнати, докато слънцето се събуди и метне дъги по изтерзаното от буря небе.
Ала магията на Каравала се захранваше най-вече с време, поглъщаше часовете на деня и ги превръщаше в нощни чудеса. А тази нощ беше към края си. Почти всички червени мъниста в двата пясъчни часовника на Прокълнатия замък се бяха изсипали през стеснението. Като падащи венчелистчета на роза.
Скарлет вдигна поглед към Джулиан.
— Какво има? — попита той.
— Мисля, че знам коя е последната улика. Розите.