Мислеше за вазата с цветя, която беше намерила до кутията с роклята. Приела бе, че двете неща вървят в комплект. Не знаеше какво означават розите, знаеше само, че се появяват постоянно в играта. Изглеждаше логично да са част от петата улика. Все трябваше да символизират и нещо друго, освен препратка към Роза.
— Трябва да се върнем в „Змията“ и да огледаме розите — каза тя. — Може да има нещо по листенцата им или бележка, прикрепена към вазата.
— Ами ако баща ти ни види, като се върнем?
— Ще минем по тунелите. — Скарлет повлече Джулиан през двора. Нощта беше студена, но стана още по-студена, когато стигнаха до изоставената градина. Заобикаляха ги скелети на изсъхнали растения, а зловещият фонтан в средата капеше меланхолично като песен на сирена.
— Не знам дали идеята е добра — подхвърли Джулиан.
— Откога ти стана плашливият? — пошегува се Скарлет, макар че самата тя долавяше неспокойни отсенки на охра, които не бяха свързани със заклинанието на омагьосаната гадина.
Вече беше направила една гигантска грешка с шапкарницата и не искаше да допусне нова. Но Айко беше права, че някои неща си заслужават риска независимо от цената. А и вече имаше чувството, че се опитва да спаси не само Тела, а и себе си.
Досега не се беше замисляла сериозно за тазгодишната награда — желанието, — но сега определено мислеше за него.
Ако спечели играта, току-виж наистина успяла да спаси и двете им.
Издърпа ръката си от ръката на Джулиан и натисна релефния символ на Каравала във фонтана. Точно като преди, водата се оттече и басейнът се преподреди във вита стълба.
— Хайде — подкани и махна на Джулиан да мине напред. — Слънцето всеки момент ще изгрее. — Представи си как светилото раздира мрака и води зората на деня, в който по план Скарлет трябваше да си тръгне. И за пръв път, въпреки всички премеждия, се зарадва, че е останала, защото сега бе твърдо решена да спечели играта и да си тръгне не само с Тела, а и с нещо повече.
Стъпи на първото стъпало и протегна отново ръка към Джулиан.
— Защо ми се струва, че хукваш да бягаш всеки път, когато аз се появя? — Губернатор Драгна цъфна в другия край на изоставената градина, следван от графа, чиято черна коса висеше мокра пред очите, а предишното вълнение от гонитбата се беше изпарило от лицето му.
Скарлет дръпна Джулиан надолу по влажните стъпала към входа на тунела. Стискаше ръката му и се ослушваше за стъпките на преследвачите. Не смееше да погледне назад, но ясно чуваше тропота на ботушите им, долавяше вибрациите по пода, собственото й сърце пулсираше лудешки в ушите й, докато двамата с Джулиан се спускаха на бегом по витото стълбище.
— Джулиан, мини напред. Намери ръчката, която затваря тунела, преди… — Млъкна, разбрала, че баща й и графът са стигнали до стълбите. Сенките им се издължиха в златистата светлина, сякаш протегнали хищни нокти да я сграбчат. Вече бе твърде късно да им отрежат пътя до тунелите.
Но двамата с Джулиан почти бяха стигнали до края на стълбището. Пътят се разклоняваше в три тунела — единият светеше в златно, другият тънеше в почти непрогледен мрак, а третият се къпеше в сребристосиньо сияние.
Скарлет издърпа рязко ръката си и бутна Джулиан към най-тъмния тунел.
— Трябва да се разделим, а ти трябва да се скриеш.
— Не… — Той посегна да я хване.
Скарлет отскочи назад.
— Не разбираш… след случилото се тази нощ баща ми ще те убие.
— Значи не трябва да ни настига. — Джулиан я хвана за ръката и двамата хлътнаха наляво, във входа на златистия тунел.
Скарлет открай време харесваше златния цвят. За нея той бе цветът на надеждата и вълшебството. И за един светъл миг дръзна да повярва, че и този път ще се окаже така. Че ще надбяга баща си, ще стане господарка на съдбата си. И почти успя.
Но не успя да надбяга годеника си.
Усети ръката му да се стяга над лакътя й. Миг по-късно главата й отхвръкна назад, кожата на скалпа й пламна — баща й я беше сграбчил безмилостно за косата.
Двамата я изтръгнаха от Джулиан и тя запищя.
— Пуснете я! — извика Джулиан.
— Да не си мръднал, иначе ще стане още по-лошо. — Губернатор Драгна уви едната си ръка около шията на Скарлет, като продължаваше да я дърпа за косата.
Скарлет преглътна поредния писък, сълзи от болка се стичаха по страните й. Не можеше да види лицето на баща си, но лесно можеше да си представи изражението му. Наистина щеше да става само по-лошо.
— Джулиан — примоли се тя, — върви си, моля те.
— Няма да те оставя със…
— Да не си помръднал, казах — повтори губернатор Драгна. — Помниш ли какво стана, когато играхме за последно тази игра? Направи нещо, което не ми харесва, и скъпата ми дъщеря ще плати.