— Но, татко, той има нужда от лекар!
— Карлита, не се тревожи за мен — каза Джулиан.
Явно не си даваше сметка колко по-лошо може да стане. Скарлет направи последен опит. Не виждаше изход за себе си, но може би още не беше късно за Джулиан. Ако той се измъкне, би могъл да спаси Тела.
— Моля те, татко, ще правя каквото кажеш, само го пусни.
Губернатор Драгна се ухили. Точно това бе искал да чуе.
— Вече казах, че ще го пусна, но като гледам, той май не иска да си ходи. — Стисна Джулиан за рамото. — Е, момко, искаш ли да си тръгнеш и да ни оставиш сами?
Скарлет се опита да срещне погледа му, но той я избягваше упорито. Прииска й се отново да стане егоистичния младеж, с когото се бе запознала на Трисда. Жертвоготовността му нямаше да постигне нищо в тази ситуация.
Явно от нея зависеше да сложи край на това.
— Нямам спешна работа другаде — отговори Джулиан. — Е, ще се качим ли горе, или по план трябва да спим тук?
— О, няма да спим заедно, или поне не всичките. — Губернатор Драгна намигна и ледени тръпки полазиха по гърба на Скарлет. Гледаше я така, както друг човек би гледал точно преди да направи подарък. Само че подаръците на губернатор Драгна никога не бяха приятни.
— С граф Д’Арси деляхме една стая, но тя е прекалено малка за четирима. Затова морячето ще остане тук с мен, а Скарлет… — Губернатор Драгна проточи думите си в бавни и ясни срички, — а ти, Скарлет, ще спиш в своята стая с граф Д’Арси. Скоро така или иначе ще се ожените — продължи той. — А и годеникът ти плати доста щедро за теб. Не виждам защо да чака още, преди да се наслади на покупката си.
Устата му се изви в нова усмивка, а ужасът на Скарлет придоби нови измерения. Не така си беше представяла нещата. Сякаш не стигаше, че са я купили като овца, че й е била сложена цена, пък била тя и висока.
— Татко, моля те, още не сме женени, това е нередно…
— Така е, не е редно — прекъсна я губернатор Драгна. — Но нашето семейство никога не е държало на реда, а и по-добре не се оплаквай, освен ако не искаш приятелчето ти да изкърви до смърт. — И потупа с ръка здравата половина от лицето на Джулиан.
Той не трепна, но нещо в изражението му се беше променило — вече не беше кротко като в тунелите. Сякаш целият се беше напрегнал. Улови погледа на Скарлет. Неговите очи горяха мълчаливо. Опитваше се да й каже нещо, но какво — Скарлет нямаше представа. Сигурно защото й беше трудно да мисли за друго, освен за близостта на графа. Представяше си как няма търпение да сложи ръце на тялото й, така както баща й нямаше търпение да причини още болка на Джулиан.
— Бих могъл да резна хубавото му личице още сега, но няма да го направя. Приеми това като подранил сватбен подарък — добави губернатор Драгна. — Но ако чуя още едно възражение от теб, щедростта ми ще пресъхне.
— Не — каза Скарлет. — Няма да го докоснеш, защото ако не го пуснеш моментално, няма да ти се подчинявам повече.
Обърна се към графа. Не личеше ситуацията да му е по вкуса. Бръчки загрозяваха съвършеното му чело. Но не бе направил нищо да спре губернатора, а и нещо в него — или всичко в него, от червеното шалче до сребърните ботуши — я изпълваше с отвращение.
Тела се оказа права. „Вярваш, че женитбата ще те спаси, но какво ще стане, ако графът е по-лош и от татко?“
Скарлет не знаеше дали граф Д’Арси е по-лош от баща й, но в момента й се струваше точно толкова противен. Вече не държеше нежно ръката й като в шапкарницата. Не, стискаше я здраво, самоуверено. Беше по-силен, отколкото изглеждаше. Поискаше ли, можеше да спре баща й.
— Ако позволиш това да се случи… — Скарлет замълча, колкото да срещне погледа на графа с надежда да намери там следа от младия мъж, с когото си беше разменила толкова писма, — ако се възползваш от заплахите му, никога няма да ти се подчинявам, нито ще те уважавам. Но ако го накараш да пусне Джулиан, ако покажеш поне малко от човечността, която прочетох в писмата ти, ще бъда съвършената съпруга, за която си платил. — Спомни си думите на Джулиан в тунела и добави: — Наистина ли искаш невеста, която ще спи с теб само защото друг човек ще бъде измъчван, ако не го направи?
Лицето на графа почервеня. Ставаше все по-червено, а сърцето на Скарлет препускаше все по-бързо. Объркване. Срам. Наранена гордост.
— Пусни го — изсъска графът. — Или сделката ни отпада.
— Но…
— Няма да споря по този въпрос. — Мелодичният глас на графа загрубя. — Просто искам това най-после да свърши.
Губернатор Драгна очевидно не искаше да се разделя с новата си играчка. Ала за изненада на Скарлет пусна Джулиан без повече приказки и го бутна към вратата.
— Чу го. Изчезвай.