— Карлита, не прави това заради мен — каза Джулиан и я стрелна с умолителен поглед. — Не му се отдавай. Не ми пука какво ще стане с мен.
— Но на мен ми пука — подчерта Скарлет и макар че й се искаше да погледне за последно красивото му лице, да му внуши с поглед, че вече не го смята за негодник и лъжец, истината бе, че не смееше да срещне очите му. — А сега си върви, моля те, преди да е станало още по-трудно за мен.
30
Лъкатушните коридори на „Змията“ й се сториха по-къси, отколкото ги помнеше. За нула време двамата с граф Д’Арси се озоваха на четвъртия етаж пред вратата на нейната стая.
Планът й можеше да се обърка по толкова много начини. Графът държеше стъкления ключ от стаята, но преди да го пъхне в ключалката, сведе поглед към Скарлет.
— Скарлет, държа да знаеш, че не исках да става така. Онова в тунелите не бях аз. — Погледите им се срещнаха. Очите му бяха нежни и топли, много по-нежни, отколкото в шапкарницата. И за миг й се стори, че съзира нещо под излъсканата му външност, сякаш тя беше просто още една дреха, под която се криеше човек наранен и в безизходица, също като нея. — Този брак е много важен за мен. Мисълта, че ще те изгубя, ме влуди. Когато се спуснахме в тунелите, вече не мислех ясно. Но след като се оженим, нещата ще се променят. Ще те направя щастлива, обещавам.
Отмахна посребрения кичур коса от лицето й със свободната си ръка и за един ужасен миг Скарлет се уплаши, че ще я целуне. Наложи се да мобилизира докрай новопридобитата си сила, за да не се свие, да не избяга.
— Вярвам ти — каза тя. В думите й нямаше нищо вярно, разбира се. Знаеше, че онези тунели могат да подлудят човек, да изкривят страховете му така, че да направи — или допусне — неща, които не биха му хрумнали при други обстоятелства. Но дори графът да се грижеше за нея оттук насетне, дори с пръст да не я докоснеше, не съществуваше вселена, в която граф Николас д’Арси да направи Скарлет щастлива. Защото тя искаше друг, искаше Джулиан.
Графът отвори вратата и стомахът й се сви от страх.
Скарлет отново си помисли за слабите страни на плана си.
Възможно бе грешно да е разчела посланието на Джулиан.
Възможно бе Джулиан грешно да е разчел нейното послание.
Възможно бе баща й да се върне и да подслушва от другата страна на вратата — чувала бе, че се случват подобни противни неща.
Последва графа в затоплената стая. Дланите й се изпотиха. Голямото легло я изпълни с ужас. Четирите му дървени стълба й навяваха мисли за клетка. Представи си как графът дръпва завесите и я затваря вътре. Погледна към гардероба с надеждата Джулиан да се появи от другата му страна или да изскочи от вътрешността му. Беше достатъчно голям да се скриеш в него. Но вратите бяха затворени и така си останаха.
В стаята бяха само Скарлет, графът и леглото.
Сега, когато бяха останали насаме, графът се движеше различно. От показната му изисканост не беше останала и следа, бе заместена от студена прецизност, сякаш се отнасяше за делови въпрос, който трябва да се приключи своевременно.
Най-напред свали ръкавиците и ги пусна на пода. После започна да разкопчава жилетката си. От тихите звуци при всяко копче на Скарлет й се догади. Не можеше да го направи.
Докато гледаше как баща й наранява Джулиан, Скарлет най-после бе проумяла какво се е опитвал да й каже Джулиан в тунелите по-рано. Отраснала бе с мисълта, че заслужава бащините си наказания, че те са резултат от собствените й грешки. Но сега очите й се бяха отворили — отговорността не беше нейна, а на баща й. Никой не заслужаваше такива наказания.
Случващото се в момента също не беше редно. Когато целуна Джулиан, това й се беше сторило в реда на нещата. Просто двама души, които доброволно отдават един на друг малки и раними части от себе си. Това искаше Скарлет. Това заслужаваше. Никой нямаше право да решава вместо нея. Баща й винаги я беше третирал като своя собственост, но тя не беше стока за продан.
Доскоро Скарлет живееше с мисълта, че няма право на избор, но вече започваше да си дава сметка, че не е така. Просто й бе нужна смелост да вземе трудните решения.
Още един звук от разкопчано копче. Графът беше преминал към копчетата на ризата и гледаше втренчено Скарлет, сякаш събираше кураж да премине към нейната влажна рокля и така да приключи сделката.
— Тук е доста хладно, не мислиш ли? — Скарлет грабна машата и поразбута цепениците в камината. Пламъците облизваха метала и бързо го нагорещиха до ярко оранжево-червено. Цветът на смелостта.
— Мисля, че вече се разгоря достатъчно — каза графът и сложи решително ръка на рамото й.
Скарлет се завъртя рязко и насочи нагорещената маша към лицето му.