— Да не си ме докоснал.
— Скъпа. — Не изглеждаше особено изненадан и далеч не толкова уплашен, колкото й се искаше на нея. — Може да караме бавно, ако така предпочиташ, но по-добре остави това нещо, преди да си се наранила.
— Няма да се нараня. — Нажежената маша беше на сантиметри от яркозеленото му око. — Но ти може и да не извадиш този късмет. Да не си мръднал, чу ли? И ще мълчиш, освен ако не искаш белег на бузата си като този на Джулиан.
Графът затаи дъх, но извън това гласът му остана влудяващо спокоен.
— Мисля, че не си даваш сметка какво правиш, скъпа — каза той.
— Престани да ми викаш така! Не съм ти „скъпа“ и напълно си давам сметка какво правя. Седни на леглото. — Скарлет посочи с машата, но червеният й връх вече потъмняваше. Смятала бе да го върже за леглото, но сега осъзнаваше, че няма да стане. Оставеше ли оръжието си, графът щеше да й се нахвърли моментално. А и въпреки заплахите си едва ли би събрала смелост да го дамгоса с машата.
— Знам, че си уплашена — спокойно каза той. — Но ако спреш сега, ще забравя какво се е случило и никой няма да пострада.
„Никой няма да пострада.“
Еликсирът за защита.
Съвсем беше забравила за шишенцето, което купи от онзи павилион в замъка. То още беше в джоба на вълшебната й рокля. Просто трябваше да стигне до гардероба.
— Застани до стълбовете на леглото, плътно. — Графът отстъпи назад, същото направи и тя. После хукна към гардероба. Графът скочи в мига, щом Скарлет му обърна гръб, но тя вече отваряше дървените врати.
Джулиан се изсипа с трясък от гардероба. Още кървеше, кожата му беше посивяла. Сърцето на Скарлет се сви от болка.
— Той какво прави тук? — Графът се забави точно колкото Скарлет да бръкне в джоба на роклята и да грабне еликсира. За да помогне на Джулиан, първо трябваше да се справи с Д’Арси.
Махна тапата на шишенцето и плисна съдържанието му върху графа. Течността миришеше на маргаритки и урина.
Графът се задави, после започна да плюе.
— Какво е това? — Опита се да хване Скарлет, но се срина на колене. Приличаше на дете, което се мъчи да хване птичка. Еликсирът действаше бързо, забавяше рефлексите му до безобидно и тромаво пълзене.
— Правиш грешка — изломоти той, шарейки с ръце по пода. Скарлет хукна към Джулиан. — Точно това иска Легендата — продължи завалено графът, явно езикът и устните му изтръпваха като останалата част от тялото. — Баща ти ми разказа историята… за баба ти и Легендата. Не знам кой е той. — Графът погледна изпод натежали клепачи към Джулиан. — Но знам, че играеш по свирката на Легендата. Той те е довел на този остров да провали женитбата ни, да ти съсипе живота.
— Е, значи се е провалил — каза Скарлет. — От моя гледна точка изглежда, че Легендата ми е направил услуга.
Джулиан отвори с мъка очи, докато Скарлет му помагаше да стане от пода. Бившият й годеник се срина окончателно на дъските.
— Не бъди толкова сигурна — измърмори графът. — Легендата не прави услуги никому.
31
— Можеш ли да ходиш? — попита Скарлет.
— Не правя ли точно това? — Гласът на Джулиан прозвуча закачливо, но нямаше нищо забавно в раната на лицето му — от челюстта до окото. Скарлет го придържаше с ръце около кръста. — Карлита, не се тревожи за мен, трябва да те заведем при сестра ти.
— Първо имаш нужда от няколко шева. — Погледът й се спря отново на раната. Щеше да остане белег и макар че нямаше да го загрози, мисълта за него прати ледени тръпки по гърба й при спомена как Джулиан се беше изсипал безпомощен и уязвим от гардероба.
— Излишно се притесняваш — каза Джулиан. — Не е толкова зле. Баща ти само ме одраска. Подозирам, че държи жертвите му да останат в съзнание, иначе не му е забавно.
— Но в гардероба почти беше припаднал.
— Вече съм добре. Бързо се оправям. — Стигнаха до първия етаж и Джулиан се отдръпна от нея, сякаш да докаже думите си. Светлина се процеждаше през процепите на вратите от растящите в лампиони запалени свещи, готвещи се за поредната нощ на опасни приключения. Малка група нетърпеливи участници в играта спяха скупчени на пода. Чакаха нощта да падне и вратите да се отключат.
— Не, не, трябва да те превържем с нещо — прошепна Скарлет.
— Трябва ми само малко алкохол за промивка, това е. — Джулиан заобиколи с несигурна крачка спящите и тръгна към таверната. Въпреки демонстративната си напереност, не изглеждаше добре. Ботушите му стържеха неритмично по стъкления под. Отиде на бара и изля върху бузата си половин шише с прозрачна течност.
— Виждаш ли — примижа той, тръсна глава и капки полетяха към пода, — не е толкова зле, колкото изглежда.
Разрезът още личеше — от външния ъгъл на окото до линията на челюстта. Наистина не беше дълбок, ала Скарлет въпреки това не можа да се отърси от лошото си предчувствие.