Небето над Каравала беше сметанова мешавица от маслени и ванилови завъртулки. Въздухът би трябвало да има вкус на подсладено мляко и захаросани сънища, но Скарлет усещаше единствено прах и влага.
— Откъде да започнем? — попита Джулиан.
Балконите обточваха целия периметър на играта. Скарлет проточи врат към най-близките с надежда да зърне движение или някаква странност, но одеялото на мъглата криеше детайлите. Магазинчетата, които изглеждаха така цветни и ярки нощем, сега сякаш се размиваха скучни пред погледа й. Фонтаните, които красяха всяко кръстовище, бяха замлъкнали. Светът тънеше в мълчание и млечна мъгла. Нямаше шарени лодки по каналите, нямаше хора по калдъръмените улици.
Скарлет имаше чувството, че се е озовала в нечий избледнял спомен. Сякаш вълшебният град е бил изоставен отдавна и сега тя се връщаше за среща с разочарованието.
— Изглежда толкова различно, като че е съвсем друго място — отбеляза тя и пристъпи по-близо до Джулиан. Бояла се бе, че излязат ли навън, някой ще побърза да ги извади от играта, но тази необичайна и скучна реалност я изплаши не по-малко. — Балконите не се виждат от мъглата.
— Да забравим за тях, тогава. Може би скокът в тъмното означава нещо съвсем друго — посочи Джулиан. — Преди твърдеше, че петата улика е свързана с рози. Има ли нещо друго тук, което да ти напомня за съня ти с Легендата?
Първата й мисъл бе, че Легендата е напуснал това място. Не виждаше цилиндри, нито венчелистчета от рози, всички цветове бяха приглушени и бледи. Но макар зрението да я разочароваше, слухът й улови нежна мелодия.
Едва доловима. Толкова тиха, че звучеше почти като спомен. Двамата с Джулиан тръгнаха бавно напред и скоро музиката стана по-силна и затрогваща. Идваше от улицата с въртележката, единственото място, незасегнато от мъглата. Същото място, спомни си Скарлет, което беше запазило цветовете си, когато всичко останало бе потънало в черно-бяла окраска.
По-ярка от прясно проляна кръв, въртележката изглеждаше дори по-жива отпреди. Излъчваше толкова силна енергия, че в първия мит Скарлет не забеляза мъжа, който седеше зад малкия орган до нея. Той беше значително по-стар от останалите служители на Каравала, които бе срещала по улиците, лицето му беше сбръчкано и обветрено, и някак тъжно в унисон с музиката. Старецът спря да свири, когато Скарлет и Джулиан се приближиха, но ехото на песента му увисна упорито във въздуха като изветряващ парфюм.
— Още една песен срещу дарение. — Мъжът протегна ръка и вдигна изпълнен с очакване поглед към Скарлет.
Още при първата им среща би трябвало да й направи впечатление, че старецът проси монети на място, където хората рядко ги използват.
Скарлет се обърна за съвет към Джулиан, защото не искаше да повтори грешката си от шапкарницата.
— Това в стила на Легендата ли е, как ти се струва?
— Ако стилът на Легендата включва ледени тръпки по гръбнака, значи — да. — Джулиан изгледа изпод вежди обсипаната с рози въртележка и червендалестия органист. — Мислиш ли, че това ще ни заведе до балкона, където държат сестра ти?
— Не съм сигурна, но определено смятам, че ще ни заведе някъде.
Айко е била права, когато ги предупреди да не отиват в шапкарницата. Значи вероятно е искала да помогне, когато доведе Скарлет при въртележката. Може да е било съвпадение, но едва ли беше съвпадение, че сега, когато двамата с Джулиан бяха единствените хора по улиците, се бяха озовали именно тук и бяха заварили органиста да ги чака.
— Така да бъде. Ето. — Джулиан бръкна в джоба си и извади няколко монети.
Спомнила си думите на Айко, Скарлет добави:
— Можеш ли да ни изсвириш нещо хубаво?
Песента, която последва, не беше хубава, изтръгна се от органа като предсмъртните слова на умиращ човек. Но накара въртележката да се завърти. Бавно отначало, но и хипнотично в изяществото си. Скарлет си помисли, че би могла да стои тук вечно и да зяпа въртележката, но в съня й, точно преди да я хвърли от балкона, Легендата я бе предупредил да не се заглежда.
— Хайде. — Пусна ръката на Джулиан и се качи на въртележката.
Джулиан понечи да я спре, но след кратко колебание я последва.
Въртележката се завъртя по-бързо и скоро двамата се озоваха в противоположните й краища, ровеха с изподрани пръсти сред трънливите розови храсти в търсене на символ, който да им отвори вход към стълбище.
— Карлита, нищо не виждам! — извика Джулиан през музиката. Мелодията ставаше по-силна и дисхармонична, въртележката се въртеше все по-бързо и ронеше стотици розови листенца, които се завихряха към небето като рубинен циклон.
— Намерих го! — извика в отговор тя. Усещаше го с всяко трънче, което се забиваше в пръстите. Не би имало толкова много бодли, ако под тях не се криеше нещо. Бодлите бяха защитният механизъм на розите. За пореден път й хрумна, че има някаква поука, която да извлече от въртележката, но преди да я е формулирала ясно, Скарлет видя слънцето с вписаната звезда и сълзата, вписана в звездата. Символът беше скрит под розов храст с големината на пони, оформен като жребец с цилиндър на главата.