Изглеждаше неочаквано млад, само няколко години по-голям от нея, без бръчка или белег по лицето си. Слуховете, че не остарявал, явно бяха верни. Носеше късо наметало в кралско синьо — свали го с едно движение и го наметна около раменете на треперещата Скарлет.
— Бих предложил да съблечеш мокрите си дрехи, но чух, че си стеснителна.
— Аз пък няма да казвам какво чух за вас — изсъска през зъби Скарлет.
— Стига бе! — Легендата се плесна с ръце по гърдите, уж дълбоко засегнат. — Нима хората говорят лоши неща за мен?
Засмя се. Звукът беше богат на нюанси. Отекна многократно в стените на пещерата, сякаш зад камъните се криеха десетина Легенди, и продължи да звучи дори след като Легендата спря да се смее. Ужасното ехо спря чак когато той щракна с пръсти. Но маниакалната усмивка остана на лицето му, потрепваща и неспокойна, сякаш Легендата мислеше за шега, която още не е разказал.
„Той е луд“, каза си Скарлет.
Тя заотстъпва предпазливо назад и хвърли поглед през рамо към водата, където Джулиан би трябвало да се появи всеки момент. Но повърхността й дори не трепваше.
— Ако се оглеждаш за приятеля си, според мен той няма да дойде. Поне не веднага. — Устните му се извиха в жестока гримаса, която я заля със студено синьо-виолетово чувство, по-пронизващо от ледената влага на подгизналите й дрехи.
— Какво си направил с Джулиан и сестра ми?
— Много жалко — въздъхна Легендата. — Имаш тънко чувство за драматичното и от теб би излязла чудесна актриса.
— Това не отговаря на въпроса ми — каза Скарлет.
— Защото задаваш грешните въпроси! — кресна Легендата и изведнъж се озова на ръка разстояние от нея. Не си беше дала сметка колко е висок, а и определено изглеждаше по-луд отпреди. Очите му бяха изцяло черни, сякаш зениците бяха погълнали всичко останало.
Скарлет си напомни, че тунелите под Каравала правят странни неща с ума на хората. Вместо да отстъпи, тя повтори, без да й трепне окото:
— Къде са сестра ми и Джулиан?
— Вече ти казах, че това не е правилният въпрос. — Легендата поклати глава, сякаш Скарлет го е разочаровала. — Но понеже за втори път повдигаш темата, изведнъж ми стана любопитно. Ако ти кажа, че ще видиш отново само един от тях, или Джулиан, или сестра си, кого ще избереш?
— Приключих с игричките — заяви Скарлет. — Вече скочих в тъмното, така че не е нужно да отговарям на повече въпроси.
— А. Да, но според правилата трябва да намериш момичето, за да спечелиш играта. — Зелени светлинни танцуваха около главата на Легендата и оцветяваха светлата му кожа в бледоизумрудено. Този тип определено беше пропит от магия, но в магията му имаше нещо дълбоко нередно. — Питала ли си се изобщо защо играта се провежда нощем?
— Ако ти отговоря, ще ми кажеш ли къде да намеря сестра си?
— Ако го направиш както трябва.
— А ако сгреша?
— Ще те убия, разбира се. — Легендата се разсмя отново, ала този път смехът му прозвуча кухо, като камбана без език. — Шегувам се. Не ме гледай, сякаш очакваш да се промъкна в дома ти посред нощ и да удуша котенцата ти. Ако отговорът ти е грешен, ще те събера със спътника ти и двамата ще продължите да търсите сестра ти.
Скарлет дълбоко се съмняваше, че Легендата ще удържи на думата си, но й препречваше пътя към стълбището, а зад нея имаше река, която едва ли водеше на по-добро място.
Какво й беше казал Джулиан за Каравала през първата им нощ на острова? „Твърдят, че не искат да си загубим ума, но всъщност точно това е целта на играта.“
— Предполагам, че играта не би била същата денем — отговори Скарлет. — Хората вярват, че мракът пази в тайна простъпките им. Крие лъжите, които изричат, и подлите неща, които извършват като част от играта. Каравалът се случва нощем, защото на теб ти е интересно на какво са способни хората, когато вярват, че постъпките им ще останат без последствия.
— Не е зле — кимна Легендата. — Макар че досега би трябвало да си осъзнала, че случващото се тук не е просто игра. — Гласът му спадна до шепот. — Нещата, които играчите са сторили тук, на острова, не изчезват като с магическа пръчка, щом престоят им приключи, без значение колко им се иска да е така.
— Може би трябва да ги предупреждавате за това от самото начало — каза Скарлет.
Легендата се изкиска отново и този път смехът му прозвуча почти истински.
— Колко неприятно, че всичко това ще приключи зле. Струва ми се, че бих могъл да те харесам — отбеляза той и докосна с хладни кокалчета бузата й.
Скарлет отскочи крачка назад и се подхлъзна. Успя да запази равновесие и хвърли отново поглед към неподвижната вода.