— Отговорих на въпроса ти. Къде е приятелят ми?
— Невероятно — каза Легендата. — Придържам се строго към истината, а ти не даваш да те докосна. В същото време уж си влюбена в човек, който постоянно те лъже. Твоят „приятел“ те предупреди да не ми вярваш, но не можеш да вярваш и на него, гарантирам ти.
— От твоите уста това не струва нищо.
Легендата въздъхна драматично и погледна към тавана.
— О, какво ли е да си толкова глупав и пълен с надежда? Да видим колко ще продължи.
В същия миг по каменните стъпала зад него отекнаха тежки стъпки и Джулиан се появи, съвсем сух и в отлична форма, ако не броим раната, която баща й му беше нанесъл.
— Тъкмо си говорехме за теб — каза Легендата. — Ти ли ще й кажеш, или да го направя аз? — Очите му блеснаха и този път в тях нямаше и следа от предишната лудост. Беше образ и подобие на съвършения джентълмен с цилиндър и фрак, напълно с ума си и предвкусващ победата.
Вода се стичаше от косата й по гърба и се сгорещяваше при допира си с кожата й. Скарлет не можеше да повярва, че Легендата е удържал на думата си. Никак не й харесваше тонът на думите му обаче, нито собственическият поглед, с който измери Джулиан.
— На мен ми се струва, че годеникът ти има само декоративни функции, но за едно нещо беше прав — продължи Легендата. — Аз не правя услуги никому. Няма никаква логика да сложа край на годежа ти с цената на толкова усилия, а след това да те пусна да си тръгнеш с някой друг. Точно затова Джулиан работеше за мен от самото начало.
Невъзможно. Скарлет чу отлично казаното от Легендата, но мозъкът й отказваше да го приеме. Не искаше да му повярва. Гледаше втренчено Джулиан, чакаше да й даде знак, че това е част от една по-голяма измама.
Междувременно, господарят на Каравала погледна към Джулиан както човек гледа своя ценна вещ, и за ужас на Скарлет, Джулиан се усмихна в отговор и върховете на зъбите му грейнаха в светлината на факлите. Беше същата неприятна усмивка, която Скарлет помнеше от Черния плаж — усмивка на негодник, който току-що е спретнал някому жесток номер.
— Според плана ми трябваше да се заплеснеш по Данте — обясни Легендата. — Смятах, че той ще ти допадне повече, но понякога и аз греша.
— Данте и сестра му също са били част от играта? — ахна Скарлет.
— Гениална измама, нали? — усмихна се Легендата. — И не разбирам защо си толкова разстроена. Пратих хора да те предупредят, при това неведнъж, а два пъти. Два пъти ти бе казано да не вярваш на нищо.
— Но… — Скарлет се обърна към Джулиан. — Значи… сестра ти Роза? И това ли е било лъжа?
За миг й се стори, че Джулиан трепна при името, но после й отговори с равен, лишен от емоции глас. Дори акцентът му беше променен.
— Имаше жена на име Роза и тя умря точно както ти казах, но не ми беше сестра. Беше просто нещастно момиче, което си загуби ума в играта.
Ръцете й трепереха, но въпреки това Скарлет отказваше да повярва. Не беше възможно да е било фалшиво от начало до край, да е било само игра за Джулиан. Имало бе истински, искрени моменти. Продължаваше да го гледа втренчено, надяваше се да зърне нещо по лицето му, някаква емоция, знак, който да й покаже, че сегашната сценка е част от играта.
— Явно съм по-добър актьор, отколкото смятах. — Усмивката на Джулиан стана зловеща, от онзи вид, който сломява сърца.
Ала сърцето на Скарлет вече беше сломено. Баща й се беше погрижил за това през годините. И тя му беше позволила да го прави. Да й внуши, че е безполезна и безсилна. Но тя не беше такава. Отърсила се бе от страха, който я правеше слаба, който гризеше душата й, превръщайки я в малодушен наблюдател.
— Все още смятам, че си ми направил услуга — обърна се тя към Легендата. — Сам го каза. Бившият ми годеник наистина има по-скоро декоративна функция и без него ще съм по-добре. А сега ме заведи при сестра ми и ни пусни да си идем у дома.
— У дома? И къде ще се прибереш, след като отхвърли цялото си бъдеще? Или… — Легендата погледна към Джулиан — все още живееш с илюзията, че той държи на теб?
Искаше й се да отговори, че не е илюзия. Онзи Джулиан, когото тя познаваше, беше позволил да го изтезават заради нея. Как бе възможно това да е фалшиво? Нямаше да го повярва, нищо че Джулиан я гледаше сякаш е най-глупавото момиче на целия свят. И сигурно беше прав за това.
Чак сега си даде сметка за нещо, което го беше имало преди, а сега внезапно беше изчезнало. Откакто Джулиан я доведе на острова, в очите му винаги я имаше онази допълнителна искра, без значение дали той се смееше, гневеше се или беше объркан. Скарлет неизменно бе долавяла в погледа му потвърждение, че нещо в нея докосва нещо в него.
Досега. Сега в погледа му нямаше нищо. Дори жалостивост нямаше. За един опасен миг Скарлет се усъмни в здравия си разум.