И тогава си спомни. „В случай, че възникне нещо неочаквано.“
Джобният часовник. Ръката й се вдигна към хладното бижу, което висеше на верижка около врата й. Стисна го в шепа, прехвърляйки наум казаното от Джулиан на въртележката. Пулсът й се ускори.
— Какво имаш там? — попита Легендата.
— Нищо — отвърна Скарлет. Но думата излезе твърде бързо, ръцете на Легендата се спуснаха още по-бързо, разтвориха пелерината в кралско синьо, с която я беше наметнал, и ледените му пръсти издърпаха часовника от ръката й.
— Не помня да си го носила преди — каза той и обърна глава към Джулиан. — Скорошен подарък?
Джулиан не отговори. Легендата отвори капачето на часовника. Тик. Тик. Тик. Секундната стрелка стигна до дванайсетия час и от часовника се разля глас. Много тих, не по-силен от шепот, но Скарлет позна гласа на Джулиан.
— Съжалявам, Карлита. Ще ми се да можех да кажа за какво съжалявам, но думите… — Замълча за няколко напрегнати секунди, през които стрелката продължи обиколката си. После, с пропит от болка глас, Джулиан продължи: — За мен не беше само игра. Дано можеш да ми простиш.
Едното око на Легендата потрепна като от тик. Той щракна капачето на часовника и се обърна към Джулиан.
— Не помня това да е влизало в плановете ни. Ще обясниш ли за какво става въпрос?
— Мисля, че е очевидно — отговори Джулиан, после се обърна отново към Скарлет и този път тя откри в очите му онова, което търсеше — множество неизречени обещания. Искал бе да й каже истината, но явно не е бил в състояние. Някакво заклинание или магия му пречеше да изрече думите. Ала все още бе нейният Джулиан. Скарлет усети как парченцата на разбитото й сърце събират смелост да се обединят отново. Би бил прекрасен момент, ако Легендата не го беше избрал да извади нож и да го забие в гърдите на Джулиан.
— Не! — нададе вой Скарлет.
Джулиан залитна и сякаш целият свят се люшна заедно с него. Нефритените светлинки на пещерата потъмняха до кафяво.
Скарлет изтича при него. Кървава пяна избиваше на красивата му уста.
— Джулиан! — Срина се на колене до него. Легендата не беше уцелил сърцето му, но явно беше пробил белия му дроб. Имаше кръв. Много, много кръв. Сигурно затова се беше държал толкова студено и дистанцирано. Знаел е, че Легендата ще го накаже за предателството, ако дори с поглед й намекне за истината.
— Джулиан, моля те… — Скарлет притисна раната и ръцете и за втори път днес се обагриха с кръв.
— Няма нищо. — Джулиан се закашля и свежа кръв изби по устните му. — Сигурно съм го заслужил.
— Не говори така! — Скарлет смъкна пелерината от раменете си я притисна към раната в опит да спре кървенето. — Не е вярно. Не вярвам и че всичко трябва свърши по този начин.
— Тогава не позволявай да свърши тук. Вече ти казах — не заслужавам да плачеш за мен. — Джулиан посегна да избърше сълза от страната й, но ръката му се отпусна безсилно.
— Не! Не се предавай — умоляваше го Скарлет. — Не ме оставяй, моля те. — Искаше да му каже много други неща, но се страхуваше, че ако се сбогува с него, ще го улесни по пътя му към отвъдното. — Не смей да ме зарязваш. Обеща, че ще ми помогнеш да спечеля играта!
— Излъгах те… — Клепачите му натежаваха. — Аз…
— Джулиан! — извика Скарлет и притисна по-силно пелерината към гърдите му. Материята вече се бе напоила с кръв.
— Не ме интересува дали си ме излъгал. Ще ти простя всичко, само не умирай.
Очите му се затвориха, изглежда не я чуваше.
— Джулиан, не се предавай, моля те. Бориш се с мен от самото начало на играта, не се отказвай сега.
Очите му се отвориха бавно. За миг й се стори, че погледът му се прояснява.
— Излъгах те как са ме ударили по главата — прошепна той. — Исках да ти върна обиците. Но онзи тип беше по-корав, отколкото очаквах… Стана напечено. Но си струваше да видя лицето ти след това, когато ти ги дадох… — Едва доловима усмивка разтегли устните му. — По-добре да бях стоял далече от тебе, но… наистина исках да успееш… исках да…
Главата му падна назад.
— Не! — Скарлет усети как гърдите му се надигнаха и спуснаха за последно под ръцете й.
— Джулиан. Джулиан. Джулиан! — Притисна длани към сърцето му, но не долови никакво движение.
Нямаше представа колко пъти е повторила името му. Изричаше го като молитва. Като молба. Като шепот. Като сбогуване.
34
Никога преди Скарлет не си бе пожелавала времето да спре, да забави своя ход дотолкова, че един удар на сърцето да трае година, едно вдишване да трае цял живот и едно докосване да трае вечно. Обикновено й се искаше обратното — времето да ускори крачка, да се втурне презглава напред, така че тя да избяга от болката на мига и да се придвижи към нов, неопетнен момент.