— Тела, дори да не ми вярваш за това, поне повярвай, че баща ни е тук, кълна се. И в момента те търси, търси и двете ни. И присъствието му не е част от магическите трикове на Каравала. Дошъл е заедно с граф Николас д’Арси, моя годеник. За да се измъкна, трябваше да упоя графа с еликсир за защита и после да го вържа за едно легло… сигурно можеш да си представиш колко ядосан е татко и какво ще направи, ако ни намери.
— Вързала си годеника си за легло? — засмя се Тела.
— Това не е шега! Не чу ли какво казах за баща ни?
— Скар, не подозирах, че си способна на такова нещо. Чудя се какво ли друго е променила играта в теб. — Тела се усмихна още по-широко. Изглеждаше искрено впечатлена, което вероятно би се харесало на Скарлет, ако всъщност не целеше друго — най-сетне да я изплаши.
— Пропускаш важното. Наложи се да го направя, защото татко искаше от мен да… — Срам сви гърлото й, преди да е изрекла думите. Онова, което баща й се бе опитал да й наложи, я караше да се чувства като предмет. Като неодушевена вещ.
Изражението на Тела се смекчи. Тя протегна ръце към Скарлет и я прегърна както само сестра може да прегърне. Ожесточената прегръдка на коте, което току-що е открило, че има нокти, и е готово да издере целия свят, за да оправи нещата. И за миг Скарлет повярва, че ще стане точно така.
— Сега вярваш ли ми? — попита тя.
— Вярвам, че ти е било трудно тази седмица, но сега всичко свърши. И не е било истинско. — Тела приглади нежно косата й. — Не се тревожи, сестричке. А някой ден — добави тя, — баща ни ще си плати за всичко. Всяка нощ се моля ангел да се появи и да му отреже ръцете, така че да не нарани никого повече.
— Ангелите не правят такива неща — измърмори Скарлет.
— Е, може би не онези на небето, но има и друг вид ангели. — Тела се отдръпна. Розовите й усти се разтеглиха в усмивка, събрала в себе си надежди, мечти и други опасни неща.
— Не ми казвай, че смяташ лично да отрежеш ръцете на баща ни.
— Отсега нататък ръцете му няма да са проблем, за нас поне. — Очите на Тела грейнаха със същия опасен блясък, който се излъчваше и от усмивката й. — Не бях сама тук през цялото това време. Срещнах някого. Той знае всичко за баща ни и обеща да се погрижи за нас. И за двете ни. — Лицето й грейна по-ярко от напален фенер, с онзи вид радост, която можеше да означава само едно нещо. Едно ужасно нещо.
Когато Тела бе споменала, че й е доскучало, Скарлет се обнадежди, че Легендата не се е добрал до нея все пак. Но грейналото лице и развълнуваният глас говореха за друго. И капчица здрав разум не бе останал в очите на Тела, а замечтаното й изражение означаваше или че е влюбена, или че е съвсем полудяла.
— Не бива да му имаш доверие — повиши глас Скарлет. — Не чу ли какво ти казах? Легендата ни мрази. Той е убиец!
— Кой е споменал нещо за Легендата?
— Мислех, че говориш за него.
Тела изкриви лице.
— Изобщо не съм го виждала дори.
— Но нали си била тук, в тази кула. Неговата кула.
— Да — потвърди Тела. — И представа си нямаш колко неприятно беше да гледам как хората долу се забавляват, докато аз вися тук и скучая. — Тя изпухтя и плъзна поглед по ниския парапет на балкона.
Бяха на четири-пет метра от ръба, но Скарлет въпреки това потръпна. Парапетът не предлагаше никаква защита, нито препятствие, ако някой реши да скочи. Тела може и да не е била съблазнена от Легендата, но появата на новия ухажор в живота й вероятно бе негово дело — така, както бе поставил Данте и Джулиан на пътя на Скарлет. Открил е съвършения мъж, който да влуди сестра й.
— Как се казва? — попита Скарлет.
— Даниел де Енгъл — обяви Тела. — Той е незаконороден лорд от Далечната северна империя. Не е ли страхотно? Там много ще ти хареса, Скар, имат си замъци с ровове, кули и всякакви други фантастични неща.
— Но, щом си била тук през цялото време, как изобщо сте се срещнали?
— Е, не бях тук през цялото време. — Страните й порозовяха и Скарлет си спомни мъжкия глас, който бе чула в стаята на Тела след края на първата нощ от играта. — Бях с него, когато ме отвлякоха. Той се опита да ме защити, но онези отвлякоха и него. — Тела се усмихна, сякаш това беше най-романтичното нещо, което й се беше случвало.
— Тела, нещо не е наред — каза Скарлет. — Не може да си влюбена в него. Та ти не го познаваш.
Сестра й трепна и розовината по страните й потъмня до по-тъмна, гневна отсянка.
— Знам, че си преживяла много напоследък. Затова няма да изтъкна, че беше готова да се омъжиш за човек, когото изобщо не си виждала.
— Онова беше различно.
— Да, защото за разлика от теб, аз познавам годеника си.
— Годеника си ли каза?
Тела кимна гордо.
— Не говориш сериозно — заяви Скарлет. — Той кога ти предложи да се омъжиш за него?