Спомни си променящия времето джобен часовник, който беше видяла през първия си ден на Каравала. Само ако Джулиан беше откраднал него.
Но Джулиан също беше мъртъв.
Задави я ридание. Беше изгубила и двамата. Плака, докато не я заболяха очите, гръдта и други части от тялото, които не би трябвало да болят.
Графът се приближи, сякаш да й предложи утеха.
— Спри. — Скарлет вдигна трепереща ръка пред себе си. — Моля те. — Думата я задави, но истината бе, че не можеше да понесе чуждо присъствие и утеха, неговите най-малко от всички.
— Скарлет — промълви баща й и тръгна към нея, докато графът отстъпваше назад. Влачеше крака. Приведен, сякаш невидима раница тежеше на гърба му, и за пръв път Скарлет видя в негово лице не чудовище, а просто тъжен стар грубиян. Видя как русата му коса е посребряла на слепоочията, а очите му са кръвясали. Дракон с угаснал огън и пречупени криле. — Съжалявам…
— Недей — прекъсна го Скарлет. Той заслужаваше да страда. — Не искам да те виждам повече. Дори гласа ти не желая да чувам. Да не си посмял да облекчиш съвестта си с извинения. Ти си виновен. Ти я тласна към това място.
— Само се опитвах да те защитя — каза губернатор Драгна и ноздрите му се разшириха. Крилете му може и да бяха пречупени, но в него още имаше огън. — Ако ме беше послушала, вместо да се държиш като упорито и неблагодарно…
— Сър! — Йован, чиято поява беше убягнала от вниманието на Скарлет, пристъпи смело пред губернатор Драгна. — Ако не греша, казахте, че…
— Махни се от пътя ми — ревна той и я удари през лицето.
— Не я докосвай! — Скарлет и Легендата проговориха едновременно. Легендата направи и нещо повече — скочи стремглаво към баща й. Бледо, остро лице и тъмни, тъмни очи, всичко това фокусирано върху губернатора. — Не смей да нараняваш още от моите актьори.
— Или какво? — озъби се губернатор Драгна. — Знам правилата. Не можеш да ми направиш нищо, докато играта тече.
— Значи знаеш също, че играта свършва на зазоряване, а слънцето ще изгрее много скоро. Стане ли това, правилата вече няма да важат. — Легендата оголи зъби. — Нямам нищо против да отърва света от теб, още повече, че видя истинското ми лице.
Сетне махна с ръка и всички лампи и огнища на балкона се разгоряха, окъпвайки черния под в зловещо оранжево-червено сияние.
Губернатор Драгна пребледня.
— Дъщеря ти беше без значение за мен — продължи Легендата, — но държа на актьорите си и знам какво си направил.
— За какво говори той? — попита Скарлет.
— Не го слушай — каза губернаторът.
— Баща ти решил да убие мен — обясни Легендата. — Сметнал, че Данте е господарят на Каравала, и отнел живота му.
Скарлет зяпна невярващо баща си.
— Ти си убил Данте?
Дори графът, оттеглил се встрани от тях, изглеждаше смутен.
Губернатор Драгна дишаше тежко.
— Опитвах се да те защитя!
— А може би е време да защитиш себе си — продължи Легендата. — На твое място, губернаторе, бих си тръгнал веднага и не бих се върнал тук или на друго място, където бихме могли да се срещнем. Защото срещнем ли се повторно, късметът ще ти изневери.
Пръв би отбой графът.
— Аз нямам нищо общо с никакви убийства. Дойдох тук заради нея. — Погледна към Скарлет и задържа погледа й дълго след като тя се почувства неудобно. Не каза нищо повече. Но устните му се извиха леко, точно колкото да се видят за миг белите му зъби. По същия начин я беше погледнал първия път, когато Скарлет избяга от него — сякаш помежду им току-що е започнала игра, която той очаква с нетърпение.
Макар граф Николас д’Арси да си тръгваше, Скарлет остана с впечатлението, че с това историята им далеч не приключва.
Графът кимна с глава — нещо като поклон, но с подигравка. После се обърна и излезе през вратата. Сребърните му ботуши кънтяха при всяка крачка.
— Хайде. — Губернаторът даде знак на Скарлет с трепереща ръка. — Тръгваме си.
— Не. — Скарлет трепереше отново, но нямаше да отстъпи. — Никъде няма да ходя с теб.
— Ти, глупава… — Губернаторът изруга грозно. — Ако останеш, значи той е победил семейството ни. Точно това беше целта на цялото упражнение. Но ако решиш да дойдеш с мен, той губи. Сигурен съм, че графът ще…
— Няма да се омъжа за него и ти не можеш да ме принудиш. Ти унищожи семейството ни. Ламтиш за власт и контрол — обвини го Скарлет, — но повече нямаш власт над мен, нито контрол. Сега, когато Тела я няма, с нищо не ме държиш.
За миг се изкуши да стъпи на ниския парапет и да добави: „А сега се махай, преди да си загубил и двете си дъщери“. Само че не би му позволила да унищожи и нея като Тела. Щеше да направи онова, което е трябвало да направи отдавна.