— Знам тайните ти, татко. Преди се страхувах от теб, но сега не можеш да използваш Тела, за да ме държиш под контрол. Вече няма причина да си мълча. Мислиш си, че може да ти се размине убийство, но още колко ще ти останат верни стражите ти, ако разкажа на всички как си убил сина на един от тях? Ще кажа на целия остров как уби Фелипе, как го удави със собствените си ръце само за да си осигуриш подчинението ми. Дали ще спиш добре нощем, след като бащата на фелипе научи какво си сторил? Знам и други тайни, които ще сложат край на всичко, което си изградил.
Такава смелост Скарлет проявяваше за пръв път в живота си. Всичко я болеше, сърцето, душата, дори спомените. Всичко. Чувстваше се едновременно празна и тежка. Болеше я да диша, говоренето изискваше неимоверни усилия. Но още беше жива. Още дишаше, говореше и чувстваше. Чувстваше основно силна болка, но не усещаше страх от нищо и от никого.
И за пръв път й се стори, че баща й се страхува от нея.
Но сякаш повече се страхуваше от Легендата. Така или иначе щеше да се махне и едва ли щеше да я потърси отново. Един губернатор не оцелява дълго без лоялна стража. Завладените острови не бяха най-престижната властова позиция, но кандидат-узурпатори винаги се намират.
Би трябвало да триумфира, когато той тръгна към вратата. Най-сетне беше свободна. Свободна от баща си. Свободна да отиде където поиска — Джулиан й беше осигурил тази възможност с координатите в джобния си часовник.
Джулиан. Скръбта, която изпитваше за него, беше различна от мъката по Тела — всяка загуба разкъсваше отделна половинка от сърцето й, но по сила бяха еднакви. Нови хлипове се надигнаха в гърдите й, издуха се като вълна по прилив. Но при мисълта за Джулиан се сети за нещо друго. Спомни си защо беше изоставила тялото му в тунелите.
Беше спечелила играта. Спечелила бе правото на едно желание и Легендата беше тук да й го даде.
За миг изпита надежда, по-лека от теглото на скръбта й. Неописуема и ефимерна…и крайно недостатъчна.
Защото трябваше да спаси не само Джулиан.
Нов пристъп на болка преряза гърдите й. И Тела, и Джулиан бяха мъртви. Изборът не би трябвало да е труден, помисли си тя. Но беше труден и я изпълваше с чувство за вина. Що за сестра беше, щом я измъчваха колебания? Или пък Джулиан беше заел в живота й по-централно място, отколкото си бе давала сметка досега, щом — макар да знаеше, че ще избере Тела — думите засядаха неизречени в гърлото й, възпирани от безумната надежда, че може би все пак има начин да спаси и двама им, стига само да се сети какъв е.
Сестра й или мъжът, в когото Скарлет почти без съмнение се беше влюбила.
Джулиан беше загинал заради нея. Рискувал бе всичко, изправяйки се срещу баща й, както и после, когато й бе дал джобния часовник точно преди Скарлет да се сблъска с Легендата. Спомни си колко напрегнат беше гласът му, докато се бореше да й каже истината. Не беше длъжен да я защитава, но беше направил всичко по силите си. Освен това беше събудил у нея чувства, за които не бе подозирала, че ще копнее, и затова Скарлет винаги щеше да го обича.
Но Тела не беше просто нейна сестра, беше най-добрата й приятелка, човекът, когото Скарлет щеше да обича повече от всичко и всекиго на света, човекът, за когото носеше отговорност.
Скарлет се обърна към Легендата, взела своето решение.
— Спечелих. Дължиш ми едно желание.
Легендата изсумтя, сякаш нещо го е развеселило.
— Боя се, че ще трябва да ти отговоря с „не“.
— Как така — не?
Легендата отговори сухо:
— Ако съдя по тона ти, вече знаеш какво имам предвид.
— Но аз спечелих играта — възрази Скарлет. — Разгадах уликите. Намерих сестра си. Дължиш ми желание.
— Наистина ли очакваш да ти подаря желание след всичко това? — Свещите наоколо му потрепнаха, сякаш се смееха заедно с него.
Скарлет стисна ръце в юмруци и си каза, че няма да заплаче отново, макар сълзите да напираха болезнено в очите й. Да има само едно желание и да избира между двамата, които обича, беше повече от жестоко, но да й отнемат и това едничко желание беше… беше неописуемо.
— Защо правиш това? Изобщо ли не те интересува, че двама невинни загубиха живота си? Толкова ли си безсърдечен?
— Ако съм толкова зъл, защо ти още си жива? — попита Легендата. Но когато срещна погледа й, очите му не приличаха на лъскавите скъпоценни камъчета, които Скарлет помнеше от първата им среща. Ако принадлежаха другиму, Скарлет би се заклела, че съзира тъга в тях.
Сигурно беше от собствената й скръб. Явно й се привиждаха разни неща — ето, и Легендата й се струваше различен. С поприглушени цветове, отколкото го помнеше в тунелите или когато се появи на балкона. Сякаш му е било направено заклинание за блясък, което сега отслабваше постепенно. Легендата вече не приличаше толкова на Легендата. В тунелите бледата му кожа блестеше, а сега изглеждаше по-скоро прашна, сякаш пред Скарлет не стоеше жив човек, а негов портрет, избледнял от времето.