Иван Вазов
Кардашев на лов
I. Чудата накана
Известният столичен писател-реалист Кардашев излезе от дома си рано един есенен ден и тръгна да кръстосва града.
Той си бе дал дума да се не връща у тях си тоя ден, додето не намери тема за една нова повест из столичния живот.
Тая тема трябваше да бъде нова. Искаше той да напише повест на един нов житейски мотив, повест, която да се различава от досегашните му сатирически драски по силата и глъбината на страстта, по симпатичния или необикновен нравствен облик на героя й.
— И наистина, каква полза — каза си той — вечно да рисувам картини на дребнави характери и души, да изваждам на сцената се тия делнични, прозаични интереси и тревогици из живота на столицата! С такива дреболии и аз ще издребнея. Аз ще се обърна просто на един вид монотонен хроникьор на дневните скандали. Мене ми трябва нещо силно. Животът в столицата несъмнено крие в гънките си и добри проблески, и по-благородни вълнения и потресаещи трагедии. А че ги има — има ги. Животът е сложен, човешките побуждения са най-разнообразни, има и низки и пазарски, има и по-високи; страсти, малки или големи, правят да бият всички гърди. Има и възвишени типове — не само егоизъм и глупост, но аз не искам да ги измислям: нека ми ги подскаже животът. Но за това имам нужда от помощта на случая. Един случай може да ме натъкне на най-неожиданото събитие, да ми открие рудницата на едно ново вдъхновение… А тоя случай няма да ми дойде на крака, при моя писмен стол: трябва сам да го диря, сам да му се случа на пътя. Ловецът, който се е наситил да бие бедни сиви врабчета по дърветата на двора си и иска да удари някой важен дивеч, нарамва пушката и отива в широката планина. Писателят, който търси тема за един вълнуващ и мощен разказ из живота, може да намери лова си в самия кипеж на живота. Прочее на лов: няма да си легна довечера, без да имам дивеча си в записната си книжка!
II. Дребни впечатления
Кардашев мина през улица Левски, дето, освен няколко файтона, возачите на които се псуваха по турски, нищо особено не видя; пресече през градската градина, още пуста и безлюдна; само на едно столче седеше вече една гувернантка и шареше с омбрелата си пясъка, на който си играеше русо детенце. Разумява се, нищо вълнуващо и потресаещо нямаше в тая пълна немцойка и Кардашев излезе на Александровската площад. Тука повече минувачи се кръстосваха по посоката на разните улици, които излазят на мегдана: чиновници, търговци, военни, които отиваха по службата си, госпожи, които бързаха в модните магазини, нагиздени.
— Ето тия прелестни госпожи, едвам си омили очите и — по модните магазини! — каза си той. — Каква прекрасна тема, за да драсне човек една сатирка на нашите гиздосани куклици!… Но не, стига вече отрицателни типове и песимизъм. Моята цел е по-друга…
В Търговска улица движението беше по-голямо. По тротоарите минувачи, в средата файтони вървяха и се пресрещаха. Няколко души любопитни зяпаха на презстъклената изложба на галантерийните магазини. Един подуенски шоп, с връзка пилци, увиснали на лакътя му, беше се заплеснал смаян в хубавия моден господин със завити мустачета и висок цилиндър, окачен при вратата на дрехарския магазин на Йерохама. Един стражар го дръпна за рамото, за да го свести от това естетическо захласване, и му каза, че мястото му не е тука. Шопът погледна стражаря, ухили му се, па отбягна нататък, като фърляше прощален поглед на картината в същия миг, когато една възрастна дама, загледана другаде, сблъскваше крилатата си шапка с гуглата на приятеля. Тая сцена извика усмивка по лицето на писателя.
— Мотив за един карикатурист, нищо повече — продума си той и отмина.
III. Каишев
Две крачки по-нататък него го спря един господин с лукаво и безочливо лице, с голям нос и с жълта изрусяла шапка на глава.
— Добрутро!
— Добрутро, господин Каишев.
И фащане за ръце.
— Накъде тъй?
— Тъдява.
— Ще си купуваш нещо? — пита Каишев.
— Ба, не.
— Как сте, добре ли сте?
— Благодаря.
— Не си остарял, бе!
Кардашев иска да продължи пътя си. Той се бои от тая лепка Каишев, винаги отегчително-любезен и фамилиарен с него, благодарение на вехто познайнство, отдавна забравено от Кардашева; той гледа да се откопчи с време, защото загълчи ли Каишев, точка не туря. А сега, по конячния му дъх, той видя, че излиятелността му ще бъде още по-богата. Не бе добра първата му среща тоя ден…
Но Каишев дава да се разбере, че разменените думи са само предисловие на по-важен разговор. Той фаща за ръката Кардашева.
— Аз исках да ви намеря нарочно, да ви поговоря за, една моя припряна работа. Знайте? Вам се надявам. Де живеете, за да дойда днес?