„Венчается раб божий“… — пееше пак провлечено попът.
— И госпожицата не се възмути от тая гнусота?
— Скриха от нея.
— Но тя, нещастната, не знае, че тоя господин я зема не за нея, а за златото на баща й! Виж как е щастлива!
— Да, той умя да я обае. Всички мислеха, че й е привързан искрено и честно. Кой подозираше кроежа?
— Публиката нищо не знае?
— Не. Аз ви моля това да таите. Аз ви го казах поверително… Нека поне доде мине сватбата да се не узнава тая варварщина…
„Исаия, ликуй“… запяха тържествено свещениците и се зафана обикалянето на младоженците около венчалния аналой.
XVIII. Кардашев на полето
Кардашев имаше нужда да диша чист въздух.
Подир тежката задуха в черквата и негодуванието, което го душеше, той усети, че му става шемет и го боли главата.
Мина през Алабинска улица и излезе накрай София.
Пред него се мярна широкото волно поле и Люлин планина, и Витоша с побеляла вече от новия сняг чука. Гледката беше прелестна въз тия чудни планини, с техните хармонически, смело теглени силуети в небосклона сини.
Тука гърдите му поемаха с жажда и наслаждение.
Той изгуби желанието веднага да търси предмет за вдъхновение в шума на столицата.
Той се отказа от намерението си и реши, че е безполезно да се скита и тласка повече из върволяка в централните улици.
Каква полза?
Навред — или пошлост, или материализъм.
На всяка стъпка разочарование.
Той си спомни за философа Диогена, който посред пладне търсеше „човек“ в атинските улици.
При все това Атина беше произвела Темистокловци, Перикловци и други…
А София? Духът на Каишевци, Конковци, Панчорковци течеше из нейната атмосфера!
Той тръгна покрай Княжевското шосе, под клоните на зажълтелите вече акации, що се редяха надлъж.
Една меланхолия и тъга, пълна със сладост, лежеше въз пустото голо поле отпред. Далеко зад долината на Владайската река една голяма и черна гъсеница пъплеше по жълтеникавата почва под един бял набърчен стълп дим — пернишкият влак; наблизо малки локви отражаваха в спокойното си огледало къс от небесния свод с няколко раздърпани облаци и една черна точка на орел. Витоша стърчеше във всичката си величава пълнота и хубост. Тя имаше чуден златистопепеляв шар, нейните долове изглеждаха по-дълбоки и по-нагледно излазяше дивата голота на сипеите по шеметно стръмните стени; урвите по-надвиснали и канарите по-озъбени, а чуките й грубо и нагло забити в небесната синева, или в меката белина на едно облачно кълбо. Няколко снопа слънчеви лъчи, като се промъкват в един дълбок и тъмен дол, който разпаря планината от върха до полите й, правят да се види ясно, огрян от тях, белият пенест стълб на високия Боянски водопад… Орляци птички цвъртят из въздуха над шосето, или кацат там да търсят храната си. Сегиз-тогиз тих лъх гали нежно листите и сваля по някоя златна шумка на земята… Паметникът на Цар Освободителя белее се високо над кръга акации, които го обикалят със своята гъста зеленина.
XIX. Картини и сцени сред природата
Кардашев се запъти към там и проникна в алейката, до подножието на гранитния великан. На едно от седалищата на кръглата площадка около него той седна, като здрависа ония, които седяха на съседните.
Той запали цигара на сянката и с любопитство фана да изглежда присъствуващите.
Няколко уединени господиновци отсреща, с крака един въз други, мечтаят в неподвижно положение. Навярно поети, които Кардашев не познава, или пък невинни и честни хора.
До тях дружина жени, насядали наред, плетат или шият; те си приказват с чести задушени кискания.
Една познайница. Немцойката гувернантка, която тая заран видя в градската градина. Тя пак дращи с омбрелката по земята, вероятно занята с решението на някоя сърдечна задача…
Един великан с много дрипави гащи и смачкана шапка се е прострял на едно седалище — цяло зафанато от дължината на тялото му — и хърка циклопически. Нито хапливите мухи, навалени по устата му и ноздрите му, нито жежките лъчи, които бият в лицето му, нарушават дълбочината на тоя юнашки сън.
Наляво от спящия великан с дрипавите гащи едно просто семейство — крайчане — прави пладнешка закуска, като вади провизията си из едно кошче. Мъжът, жълтеникав и немощен човек, но със сприхаво изражение на лицето, налива си из едно черно стъкло чаша с вино и после я подава на жена си — едра, твърде гойна, червенолика, месеста невяста с мустачета над дебелите джуки, с колосални гърди и монументални бедра, завладели почти цялото седалище.