Няколко бледни, анемични деца се бият с пясък пред тях и предизвикват сърдитото каране на внимателната майка.
Кардашев не можа да повярва, че тия сухи пустали глиси са плът от плътта на тая планина от месо.
Отляво на Кардашева, на друго седалище, седи старче в потури и с овча шапка на глава. По дрехите се познава, че не е тукашен, а из Южна България. Той дреме седешком. Дребно, дърто човече, с коса побеляла, с лице просташко, тревясало от четина бели влакна, отдавна нестригани. Кардашев си спомни, че е виждал тука и друг път това оклюхнало и смешно старче, по време когато живееше на този край. Що чинеше тоя философ постоянно в тая градина, при паметника на Царя Освободителя? Кардашев не знаеше.
Внезапно една шепа прах засипа клюмналата му глава. Той се сепна, отърси се със зверовит поглед към децата и ги напсува на майка.
Тя, както държеше чашата, остана неподвижна, стрелна го с гневни очи, но веднага погледът й стана съжалителен, почти признателен. Сякаш искаше да каже:
— Я го виж това старо харо!… И то!!
И планината, вместо чашата, навири шишето.
Тя вече стана предмета, на който се спираха погледите на Кардашева, винаги изпълнен с нямо възхищение и адмирация — пред великите творения на природата…
Било че така й беше по-сгодно или й дотягваше вниманието на тоя зрител, тя държеше лицето си повече обърнато на другата страна, дето хъркаше приятелят, та Кардашев я гледаше само в профил. Към същата посока тя дигаше и стъклото. Острият слух на Кардашева успяваше да улови глухия шум от кълкането на виното из гърлото й в дълбокия въбел на царствената й утроба.
Но той имà удоволствието да види, че тя обърна лицето си към него, пламнало като божур, като фърляше знаменателни погледи на жълтия си мъж.
Кардашев тоз час разбра причината на това променение на фронта.
Спящият приятел не се отличаваше с голяма внимателност към своето облекло, на което някъде две-три копчета бяха откъснати. При едно несъзнателно обръщане възнак той порази стидливия поглед на госпожата с една непростителна нескромност, за която само случаят беше виноват…
Тая неочаквана жива картина тури край на пиршеството на почтените хора. Те скокнаха чевръсто, майката повлече децата по дирята на мъжа си, без да се обърне и поклони поне на будния съсед.
Бодрото старче скокна, отиде при спящия и го забута грубо, за да го разбуди и вкара в пътя на приличието… Подир една минута великанът, засрамен, изчезна от градината.
Току-що изпълни тая мисия на блюстител на обществената нравственост, старецът се спусна към едни улични хлапета, що се бяха промъкнали в гъсталака и сечаха клончета.
Той и тях пропъди благополучно.
Па седна на първото си място, наведе глава над пясъка и остана замислен.
XX. Танаско
Кардашев продължаваше да остава пред една гатанка. Луд ли имаше пред себе си или някой вдетинен божи човек?
Той реши да го попита:
— Дядо, какво правите тука?
Старецът се почеса по тила.
— Каквото ни е работата — отговори той късо и сухо.
— Че каква е вашата работа?
— Вардач съм тука.
— На паметника?
— На паметника, на дръвчетата.
— От колко време имате тая служба?
— От три години и половина.
Кардашев разпитвà за заплатата му — тя му се давала от градския съвет — за семейното му положение, за месторождението му. Узна, че е от Стара Загора, че е бил добър търговец и имотник, но всичко изгубил при разорението от Сюлейман паша на Стара Загора, из която едвам избягал гол.
Тоя старец, така смешен одеве, фана да му става симпатичен. Той говореше разумно и свободно, без да се стеснява. Явно беше, че имаше буден дух на градски жител. Претоварен със семейство, с години и с грижи, той очевидно беше благодарен на скромното си положение. Той си вършеше службата на пазач на паметника не само с внимание, но и с любов. На Кардашева се стори, че той е даже напипал превъзходна тема за изображение една проста душа, която с философско спокойствие посреща ударите и волята на съдбата. Той намира даже известна поетичност у тоя човек. И наистина само една поетична природа можеше да намери удоволствие в постоянното съзерцание на тая градинка от акации и на величавия гранитен паметник сред нея. Душата му трябваше да бъде дигана от високи чувства при спомените за великите, светоломни събития, които населяваха тая уединена оградка от зеленина. Тая жертва на старозагорската развала трябваше да носи още пресни в душата въодушевленията, ентусиазмите, тревогите, които подхождаха и последваха Гурковото гръмоносно появление. Той сам беше един друг жив паметник на епопеята при гранитния.