На Кардашев се пощя поне за минутка да се отдалечи от настоящето и да се гурне с мислите си в онова голямо и страшно минало: той щеше да чуе от стареца работи потресни, щеше да преживее заедно с него вълненията от ония исторически трусове, а в същото време по-дълбоко да вникне в нравствения мир на този непознат философ, на тоя скромен герой по нещастия и по покорство към съдбата, чийто образ вече дразнеше творчеството му.
— Дядо, разкажи ми нещо от онова време? — попита Кардашев.
— От кое време, от развалата ли?
— От развалата, па и от Гурковото дохождане, и от битките, дето станаха край Стара Загора от нашите опълченци. Ти си видял отблизо тия работи…
— Как не съм ги видял, господине? Видял съм ги и съм ги патил. Кой ме прати тук днес да вардя тия дървета и да се карам с децата? Тия работи…
Като каза това, старецът пак сключи ръце и се наведе над пясъка.
Кардашев поиска да му подфърли тема, за да предизвика приказливостта му.
— Ти посреща ли Гурка?
— Посрещах!
— Радвахте се много?
— Радвахме се зер.
И старецът пак се наведе. Той тури точка на своята излиятелност. Очевидно, не му се приказваше за тия работи.
Кардашев не се обезкуражи.
— Разкажи ми — как го посрещнахте? Какво ставаше там? Избягването на турците — всичко, каквото помниш.
Старецът дигна глава, тури си левия крак въз коляното и каза:
— Че то да ви разправям всички тия истории, то е дълга работа, господине: посрещнахме Гурка, байраци, виканета, чудо… После пак Сюлейман паша се подаде. После пак — боеве, опълченците, русите, бият се; после пък страхове, бяганета — кланета… Тогава ми изгоря всичко в пожара. Оттогава веке станах половина човек, изгубих се…
Старецът се впусна надълго и широко да разказва за опропастяването си; безчет обстоятелства по това приключение сега се будеха в ума му; той изреждаше всичките подробности по катастрофата, както и едно по едно стоките, притежанията и ценностите си, станали плячка на грабежа и пожара. И колкото повече разказваше, толкоз повече се увличаше в тия горчиви спомени. Очевидно, личната катастрофа затъмняваше общата, предишните възторзи и ликуването от появата на освободителните войски се забравяха пред нещастието му, последвало след отстъплението им. Началото и развитието на драмата и крайната й развязка се губеха пред този кървав епизод, който зафащаше в душата му всичкото място. За тоя беден старец освобождението на България като че не влазяше много в сметката му, както и колосалните жертви на Русия — за него само едно беше истинно и важеше: загубата на къщата му, дюкяна му и стоката му.
Това съвършено отсъствие на ентусиазъм, тоя тесен, дори жесток егоизъм на добрия човек наскърбиха писателя.
Той опита да пренесе разговора на по-ясна почва, на друг момент от тая война, и поиска да чуе нещо от чича Танаска за второто окончателно отърваване на родния му град от турците.
— Когато се върнахме ли, на другата година? — пое чичо Танаско. — Аз, смей ми се, ако щеш, пак останах гол! Заварихме, че турците избягали, оставили всичко: покъщнина, стока, добитък. Отде ми стана нещо, па легни, та се разболей! Разболях се тамам тогава, господине! Всички като мене изгорели, дето се върнаха в Заарата, се награбиха с богатство; някои станаха по-имотни, отколкото не са видели напред, сè от турското. И брат ми се втакса, та тури ръка на стотина говеда от турското село Афлълари. Всичко напуснали турчата, нищо няма господар; зимай, граби, трупай — никой те не пита… Тогава му беше времето и ние да се поблагодарим от ослобождението… Ама нà, разболях се: лежа и гледам и зазъбици ми идат. Нямах късмет, хайде ми си…
Той помисли малко, па прибави:
— Нека втори път да дойде такова нещо, дядо ти Танаско няма да се разболява… Ама ще ли дойде вече? Такива работи веднъж в сто години идат…
Старецът угрижен наведе глава.
Явно бе, че и освобождението на отечеството, както и войната, за чича Танаска имаха значение толкова, колкото се докосваха до неговия частен интерес; той гледаше на тия съдбоносни събития през призмата на своето дребно своекористно чувство и великите им сетнини за него бяха безинтересни или чужди…
Кардашев тръгна назад към града.
Разговорът му с чича Танаска съвсем го зашемети.
— И така — казваше си той, — големите тия събития не са оставили в душата на Танаска друго, освен горчивини… У него няма ни капка вълнение за едно от най-великите тържества, които е преживяла България! Вместо възхищение или поне оживление при тия спомени — а старците живеят с миналото, — едни вайкания за загубите си, едни съжаления, че се не възнаградил с грабеж при освобождението! И тук материализмът! Материализмът свирепо царува и в тая завяхнала душа, както и у Панчоркова, както и у Григорова, както и у Вангела; той се е само облякъл в разни форми у тях и дал потик на разни действия и нравствени движения, съвсем отличителни едно от друго, при пръв поглед, но хармонически свързани чрез основното си побуждение. Материализмът е главната пружина във всичките тия безцветни души, той ражда инстинктите им, той ръководи ламтенията им… Не, решително моят важен дивеч, за който съм излязъл днес, вероятно не обитава в тая област, нейната атмосфера му е отровна и той е бягал другаде. И аз ще кажа като чича Танаска: нямах късмет! Аз ще се върна довечера с празни ръце и неотварян портфейл.