XXI. Едно ново бягство
Кардашев остави паметника.
Не му се щеше да се завръща още в града.
Той и сега имаше нужда от въздух и уединение.
Захвана да се разхожда покрай акациите, надлъж по шосето.
Доста минувачи имаше; някои познайници го здрависаха с шапки.
Двама даже го спряха с любезно ръкуване, за да му кажат — първият, че не го е видял от дълго време, а другият, че види два бели косъма в косата му.
— Че от какво остаряхте тъй?
Кардашев се усмихна вежливо, защото не знае какво да отговори на такъв задължителен въпрос.
— Аз ви знам, че сте млади още! — добавя познайникът, като се вторачва с много сериозен вид в лицето му.
— Вие ми правите комплимент.
— Че на колко години сте!… Чакай, още други косми видях зад ухото!
И познайникът продължава да пощи с очи брадата му и мустаците му, насърчен от сполуката на първото си откритие.
Писателят едвам може да скрие досадата си от този интерес на приятеля към неговата личност. Ненадейно той побледнява.
Той вижда, че излазя из една къща…
Каишев!
Познайникът му немà време да довърши обиска си: Кардашев като стрела мина през шосето и се запъти през полянката към старите еврейски гробища.
Той почти тичаше. Нагази в едно мочурливо място, но благополучно мина, като остави само единия си калош. Отдъхна си само когато, затулен зад една усамотена къщица на поляната, той видя, че жълтата изрусяла шапка отмина с големия си нос.
Той продължи напред. Поляната скоро се свърши с едно стръмно спущане във влажната долина на Владайска река. Той се спря на тая висока точка, за да се порадва на хубавия изглед на зелената долина, на голите пожълтели полета отвъд нея, които на вълни се издигат към полите на Люлин планина, а в хоризонта — натрупания планински полувенец, който опасва от запад Софийското поле. Под краката му, като на длан, разстилаше се Ючбунар, затънал до колене в ниската си блатиста равнина, с еднообразието на тухлените си покриви, които на север се покатерват по хълма на Коневица, сякаш че искат да излязат на сухичко.
Едно задрямало куче, което той сепва с присъствието си: лавнува въз него и отбягва, изпращано от другия калош.
Нищо друго не нарушаваше безлюдието на това отстранено място. Запустялостта му се увеличаваше още от близостта на еврейските гробища с полегатите плочи и дълбока меланхолия.
XXII. При еврейските гробища
Но Кардашев скоро видя, че не беше сам тука. Из гробищата се задаваше, като стъпваше от плоча на плоча, един дебел черноок господин, с бледно лице, с очила и черна брада империал.
Той беше Холски, публицист и философ, приятел Кардашев.
Публицист е Холски, защото бе редактирал едно по друго няколко политико-обществени вестника през големи или малки почивки. Той и сега правеше една такава — най-дългата, защото новият му вестник, за основаването на който още преди осемнадесет месеца печатно беше обявил, както и названието му, не бе излязъл. А щом почнеше, през всеки три месеца прекръщаваше вестника си (мания, която заедно със сибаритското му разположение към нехара беше една от неговите слабости). Убеждения напредничави и дълбоки, характер невдадлив, твърд до упоритост, природа честна и правдива до прямолинейност, перо силно, реч своеобразна, ум мисловит — Холски е ценен като деятел, колкото и като човек. Беседата му е умна, мислите запечатани с оригиналност, както и вкусовете му, които не са общи на голямата маса небоокадители столични, и го държат горе над техните пошли делнични привички и изтритост: той обича уединението, обоготворява природата, вкушава сладостта на мисловния живот и пие най-скъпото вино от магазин „Преслав“, улица Раковска.
Философ е Холски, защото по своя умствен склад той е наклонен на оглъбление в отвлечени въпроси, към търсене разрешението на широки нравствено-социални задачи; по своите възгледи за нещата, особени и в разрез с установените понятия, въззрения оригинални, често парадоксални, винаги любопитни. Впрочем, парадоксът винаги е по-интересен от изтърканата истина.