— Природата си има цел, тя е посадила това чувство и у най-ситните мушици и инфузории. Ней трябва любовта, за да се плодят и множат тварите и да се поддържа съществуванието им. Обаче това, което е потребно и целесъобразно за природата, за нас често пъти, гледано от точка на чистия разум и от практична точка, никак не се явява целесъобразно. Защо е на природата това съществувание на тварите? Неизпитано е още, но нам е известно, че тая любов ни прави да страдаме, следователно не ни понася и ние трябва да се откажем от това чувство, вместо да го галим и възпитаваме в себе си. Ние се мъчим, копнеем, умираме за любов и от любов. На природата това е нищо. Ако умрем, други след нас ще дойдат да се мъчат, копнеят и умират. Но за нас нищо ли е това?
Нека се борим с тоя покровител жесток — природата! В много неща ние сме надвили, превили сме природата и постоянно я превиваме за своя полза. Тя едно иска, а ние друго направим. В Англия скотовъдците са направили у воловете и у други добитък да не растат рога, за да отива тяхната материя на другите им по-полезни състави. Можем прочее и в любовта да надвием природата в своя полза. Ние сме дадени за щастие, а го не намираме; но не затуй, че го няма, но защото не знаем да го намерим, обградени както сме, налегнати отвсякъде със законите и щенията на природата, закони и щения добри само за нея, за нейните цели. Любовта е потребна на природата, нам е потребно щастието или поне мирът, нестраданието! Аз казвам: долу любовта!
Холски продължаваше да брани своето учение с голяма разпаленост. Фанатически партизани имат не само великите истини, но и величествените парадокси, какъвто беше Холскевият. Вселената без любов! Човекът без сърце! Отнет идеала на религията — на великата религия на любите друг друга! — животът преобърнат на една монотонна Сахара — има ли нещо по-зашеметително, по-светоломно?
Кардашев слабо и рядко възразяваше на Холски, за него беше интересно не да каже онова, което всеки би казал на Холски, но да слуша онова, което никой не мисли — една бленоуплашна утопия, подкрепяна с една чудесна и безподобна смес от здравомислие и софистика…
XXIV. Поради вихрушката
Беседата траеше вече час и повече. Двамата приятели неусетно бяха се повърнали по поляната на Княжевското шосе и продължаваха разговора край акациите. Холски беше прибягнал до помощта на Христовото учение: „Любите!“, за да подкрепи своето: „Не обичайте!“ Той биде пресечен на това си до вратоломност смело опитване от гърмежа на един файтон.
Обърнаха се и двамата и видяха, че във файтона се разиграваше една страшна сцена. Троица хора седяха там, двамата на задното място, другият на предното столче. Този, който седеше на столчето, и другият, който седеше на задното място с третия, държаха за ръце и натискаха този последния, който, гологлав, с израмчено сетре, правеше усилия да стане или да скокне от колата.
Тая няма борба във файтона привлече вниманието на целия друм.
Един друг файтон се подаде. Оня, който седеше в него, имаше лице твърде прибледняло, а погледът му внимателно и с безпокойство следеше какво става в предните кола.
Холски позна приятеля си У. Той го попита бързишката:
— Кой е негова милост? — и посочи предните кола.
— Мой един роднина. Полудя!
— А де го носят!
— В лудницата!
Файтонът отмина.
Холски и Кардашев се спогледаха.
— От що ли ще е полудял? — попита Кардашев.
— Любопитно е това нещо… но У. бързаше — каза Холски.
— Жално.
— Защо се интересуваш тъй?
— Интересно ми е да знам причината, от която е изгубил ума си този клетник, в София.
— Навярно не е от много ум… — усмихна се Холски.
— Дали?
— Не видя ли му просташката физиономия?
— Нито от страст?
— Не вярвам. У българите няма силни страсти, което е едно щастие, според мене, даже една добродетел.
— Ти сè на своето, Холски… А знаеш ли какво бих желал да видя у нас? — попита Кардашев.
— Какво?
— Донкихотовци.
— Чудна прищявка? А защо?
— Защото хора пресметачи и практични имаме легиони; благоразумни Санчопансовци имаме пропаст… Аз искам да видя един Дон Кихот!
— Един луд Дон Кихот?
— Да, един луд. Един Дон Кихот, който да полудее за някаква идея, халосана, непостижима, но велика; един злочестник, който да се самоубие вследствие на една сърдечна трагедия, не по пазарски мотиви; един отчаян, който да даде смърт другиму — по любов или по умраза, — не да наследи парите му; един убийца с душа съдържателна, когото Шекспир с радост би зел за драмата си и Байрон — за поемата си!