Выбрать главу

Кардашев се намръщи.

— Днес съм занят, извинете!

— Сè едно: аз само за десет минути ще ви обезпокоя. Де живеете? По кой час мога да дойда? Аз ви търсих на Витошка улица, но вие сте се били преместили оттам. Бягахте от нас!

— Да, аз сега живея на тоя край…

— Улица?

— Любен Каравелов.

— Нумеро?

— Не съм гледал кое е — избъбра с едвам скрита досада Кардашев, който съвсем не можеше днес да се занимава с друго освен с целта си.

— Помислете, забравили сте… Нумеро? — питаше с вторачен поглед немилостивият човек.

Нямаше спасение, трябваше да се обади цялата тайна.

Кардашев обади къщата си.

— Днеска, по един часа, ще ви дойда: петнайсет минути, най-много двайсет само ще ви занимая… Ще ме задължиш много.

— Но аз днес съм много занят, друг път.

Каишев го изглежда с недоумение…

— Не можете ли тука да ми обадите за какво се касае? — попита Кардашев, като предпочиташе да чуе тука поверенията му, за да може и тук да ги остави. У дома си той не желаеше да смутяват размишленията му подобни ненужни впечатления.

Каишев се понавъси, но се покори на необходимостта, приближи се още повече до Кардашева и поверително и ниско зафана:

— Вие сте приятел с министра X? Нали? Знам. Ето каква е работата. Завчера министерството давà на търг една постройка. Аз и Каракушев — знайте Каракушев?

— Знам. Не го знам… Сè едно…

— Аз и Каракушев сме съдружници. Почтен човек… При перетържката ние дадохме последната, най-ниската цена. Следователно, остана върху нас, върху мене и Каракушева, разбирате? Бия аз веднага телеграф в Пеща, за да ми дойдат по-скоро нужните материали, правя една поръчка за петнайсет хиляди лева. Разбирате?

— Разбирам.

— Хъ, задлъжнявам петнайсет хиляди лева… Аз на правителството съчувствувам, т.е. смея да кажа, партизанин съм. Мисля работата съвсем свършена, търгът станал, дума няма за по-друго. Разбираш?

— Да.

— Не щеш ли, сега се обажда Иван Калъчът — той е съдружник с Коста Зàнето — и знаеш ли каква гнусотия прави?

— Не знам.

— Заявил, че сваля още по-ниско цената и желае нов търг. Възможно ли е? Това е сè едно, като да излезе из гората един разбойник и да те промуши в тялото. Моите симпатии към правителството вие ги познавате… Нали?… Аз още от време… Тоя Калъч — интригантин и нищо повече. Защо го оттикнах от съдружеството си — ние бяхме по-лани съдружници по постройките на новата лудница — бил ли си там? — Защо го оттикнах? — Питайте? За една полица, издадена от нас, от Голев и съдружника, джиросана от Джуджева, шконтира я с голямо аджио и после казва: мини я на партидата ми от бъдащата печалба. Бе, пезевенк! Каква печалба още? Оттогава Калъчът — той даже не е православен — той се венча в католишката черква понеже нашите попове не приеха да го турят в брак с братовчедката му… Вие не знаете това?

— Не.

— Зафана тоя папищашин да ме гони и да върви по стъпките ми — навсякъде той се явява на пътя ми. Вчера му рекох: бе кучешки сине — тамо нему — ти всяка човещина си окачил на пирона… Не те щат, ти се увираш като червив; ти на правителството гроб копаеш! Сега иска пък тука да ми подлее вода… Та ето за коя работа исках днес да дойда при вас… Аз… господин министърът може да бъде уверен кой е Каишев!… Слушате?

— Да.

— Затова исках да дойда да ви помоля да кажете на министъра да отфърли с презрение Калъчова… Нека само да го попита в коя черква се е венчал!… Едно — тò…

IV. Кардашеву задават друга тема

Кардашев се намръщи от това „едно — тò“; значи имаше и друго!

Каишев си запали цигарата, изплю шушките тютюн из устата си и продължи:

— Едно — тò. Второ. Да ви помоля за една услуга, понеже вие, като поет… разбирате? За госпожата… искам да й направите нещо.

— Какво?

— Желая да ми напишете една… полиграма в стихове.

Кардашев се усмихна.

— Телеграма?

— Не телеграма… Ние хиляди телеграми сме били досега… В стихове да бъде полиграмата.

— А, епиграмата?

— Да! Епиграма, за госпожата ми, покойната… Заръчал съм й мраморен паметник… Сега желая — вие знайте аз колко съм я обичал — да й издълбаят няколко хубави думици, сиреч една поезийка, ама хубавичка.

— Епитафия искате да кажете!

— Епитафия! Да!

И Каишев, като приближи до Кардашева устата си, из която лъхна пак конячната атмосфера, фана да му говори поверително:

— Колко се обичахме, брате мой! Аз на вази само мога да кажа: тя беше ангел небесен… Плаках, когато умря. Зе я господ и аз останах сам… гледаш ме… Имаше и тяло хубаво… Епитафията напишете, да бъде кратичка, няколко стихчета, разумявате? Но вътре да турите, сиреч, как е била — ангел небесен, как е умряла като едно цвете… какъв любов сме си имали помежду си и че втора няма да намеря като госпожата ми. Аз искам, който чете, да плаче… Четири стихчета само! Турете в тях, че се е поминала на двайсет и петата си година и три месеца точно. Месеците оставете! И селото й: Желява. Името й: Дойна — не забравяй. Много добродушно сърце имаше и много голям разум, сиреч… Четири-пет само… Но аз заради госпожата нарочно ще дойда подир обяд да ви разправя хубаво какъв ни е бил животът, та да земете ноимата… Слушате?