Кардашев помисли.
— Да идем!
XXX. Подир митинга
Тръгнаха двамата. Скоро влезнаха в градината, за да пресекат и излязат на улица Левски. Алеите, замислени и позлатени вече със своите тихошумящи акации, бяха почти пусти. Шадраванът изфъргаше своята кристална струя с монотонно жабуркане; тя падаше и се разсипваше на сноп елмазен дъжд в басейна с бронзовите лебеди, някакво пиленце църка в клоните усамотено; двама студенти на едно столче с вестници в ръка. Отляво, в глъбината на градината, през зеленината на шумата и бориките, белеят се статуйки, сгушени в гъстите шубраки като белоснежни дриади… Редки разхождачи и там. Явният политически живот обезлюдил това място, пълно със самотия и с природа. Митингите одеве, Народното събрание, от друга страна, примамили неговите обикновени гости. Тихите беседи и прозявките бяха бягали оттука, възбудената атмосфера на горните сборища беше привлякла всичките любопитства и жажди за вълнувания.
— Какво си се замислил, Кардашев? — попита Тачев, като цапна тоягата си във водата на басейна, когато замина край него.
— Мисля, че одеве ние присъствувахме пред разгара на най-страшни умрази. Всичко дишаше там умрази, всичко дишаше ненавист, ярост, злоба!… Нито искрица любов не стопляше тия сърца, ни едно благо чувство не ги омекотяваше… Много умраза, брате; въздухът е напоен с нея…
— Извънредна притурка на Народен бранител! Четете днешния митинг в София! Резолюцията му! — изкрещяха хлапета тичешком, под мишница с нови вестници.
В същия миг двама души увираха вестници в ръцете на книжовника и адвоката.
— Кога се отпечата това нещо? — каза Кардашев, като прочиташе резолюцията, напечатана с големи букви. — Няма нито десет минути, откак се свърши митинга!
— И резолюцията, и притурката са били вече готови, преди да се събере митингът — обясни му Тачев, — моя милост познава тия невинни хитрости — нали бях от еснафа? В политическите битки минутите са скъпи, както и във войнишките.
XXXI. Втора битка, в която дрипавият господин е генерал
Замина бързишком една шумна дружина.
— Долу! — викаха някои из нея, като бързаха към изхода на градината.
От тротоара на улица Левски обадиха се други гласове:
— Ура!
Първите принадлежаха на един къс от публиката на опозиционния митинг, а вторите на хората от правителствения митинг, свършен и той вече във няколко минути.
Опозиционерите възвиха из друга алея, за да се не срещнат с правителствените.
Но престрелката следваше през железните пречки на градинската ограда и гъстината на акациите.
— Долу подлеците!
— Долу разбойниците!
— Да живее господин Табаров!
— Долу!… Ура! — Абрàнски!
И имената на вождовете фърчаха всред мешавата на партийната беснотия.
— Да живее народът! Долу шпионите!
— Долу!!! Лакеите!
— Долу!!!
Заглушителен рев цепи въздуха.
И тука Кардашев зачу един необикновен глас, който надминаваше всичките по своята сила и бяс. Градината ехтеше. Той съгледа в отходящата тълпа на опозицията, че се издигаше схлупената капела на дрипавия господин.
Той викаше така ужасно.
Ревотът следваше с вариации:
— Смърт на предателите!
— Долу пясъчните торби!
— Долу руските рубли!
Дрипавият господин на госпожа Олимпиада даде пръв решителна посока на борбата.
Той изригна бомбата на една страховита псувня.
Това беше сигналът.
Тротоарът прати в отговор десетина още по-ужасни.
На които градината отговори с един дъжд по-смъртоносни.
На които тротоарът отговори с една градушка космонастръхвателни.
Бомбите се закръстосаха. Боят, усилен от прилива на нов ентусиазъм, закипя във всичката си гороломна сила.
В късо време всичкият арсенал на обществото на столичните хамали, на файтонджийския еснаф, на подземните кръчми, на вертепите се изхарчи; изчерпа се всичкият псувателен словар, зает нам от добрите ни съседи: турците, румъните и сърбите. Сконфузи се даже и Унгария… Няколко гипсови богини в градината се изчервиха. Файтонджиите в улица Левски спряха колата и със зяпнали уста, в нямо възхищение, поглъщаха сладостно тая атмосфера от псувни, с вид като че искаха да кажат: „Докато човек живее, сè има да научи нещо повече“.
Кипежът на битката отмина нататък. Скоро той се сля в един непрекъснат шум.
Кардашев погледна въпросително другаря си.
— Сбиха се, чуваш?
— Да — каза Тачев, като се ослушваше в яростните крясъци, които градинският шумолак не даваше да се чуят ясно.
— Но това е цял бяс! — каза Кардашев. — Впрочем — прибави той, като се замисли — пò обичам това от другото… И Тацит е казал: „Предпочитам крамолите на свободата пред тишината на тиранията!“