XXXII. 18 май
— Уличните сборища на тълпата винаги имат в себе си нещо отвратително, стадно — каза Тачев, като излезе пръв на тротоара и се ослуша пак в мътните крясъци, що идеха от улица Ботйов. — Откъде ще минем? Да заобиколим през тая улица, за да избегнем тълпите!…
И двамата души тръгнаха из улица Любен Каравелов.
Тачев продължи:
— Да, само веднъж аз бях свидетел на едно вълнение на тълпите в столицата от друг характер: то беше величествено — на 18 май!… Ти отсъствуваше тогава, а трябва да съжаляваш… Ах, то беше величествено вълнение — и по идеята, която го пораждаше, и по елементите, които действуваха… Жално, че те нямаше…
— Да, аз четох вестниците… Рядко зрелище е представлявала София оня ден — каза Кардашев.
— Единствено ти казвам! Тогава манифестация правеше народът — не тълпата, не сганта на някоя партия… Из улиците беше едно нечувано движение; радост, ентусиазъм течеше из атмосферата, народната душа ликуваше освобождението си от едно египетско робство и изливаше свободно потопа от умраза, накипяла в нея от години… Аз тогава видях чудни неща! Видях войската пръв път, че се спущаше към народа — не да стреля в него, а да го брани… Досега народът беше за нея месо за куршуми — сега беше брат! Народът викаше: „Да живее войската!“ Пръв път народът викаше такова нещо! О, то беше сюблимно! Да заплачеш — аз наистина и плаках… Аз пръв път него ден, от осем години, видях стражарин, без да затреперя! Това страшно нещо — полицията — не ми внуши страх, защото войската беше с народа… Аз видях един кавалерист как разцепи със сабята си главата на един пристав. А народът — възторг! Аз казвам: „народа“, а ти разбери студентите. О, студентите бяха героите на 18 май! Учащата се младеж — тя се натовари да изтълкува народното чувство пред княза и пред света. Фала и слава на младежта! 18 май в столицата, за да стане тъй хубав и величествен, може би и да се увенчае, ней се дължи… Дотогава манифестациите бяха ръководени от тайните шпиони, от метачи и предрешени стражари… Сега беше интелигенцията, идеалните души, бъдащето, което викаше с възторг „ура!“ пред двореца. Князът гледаше всичко от прозорците… бомбардиран в същото време от един ураган благодарствени телеграми от цяла България… Той се чувствуваше потънал в едно море от народна любов… Такива щастливи минути рядко господари имат в живота си… Талазите на тоя ентусиазъм пълнеха всички улици… Аз цял ден следих народните движения… Студентите с пряпорци, грабнати отнейде, обикаляха, заприщяха улиците, образуваха овации и демонстрации, и дори безредици. Те бяха огън, плам, готови куршумите да срещнат пак с „ура!“ При Банката един отряд кавалеристи изтопурква и заповядва на тълпата да очисти улицата… Студентите викат: „Живейте, български войници!… Ура!“ Кавалеристите спират конете си, турят ръка под козирог, за да благодарят, и отминуват нататък. Но да беше видял ти усмивката по лицата на тия селянчета, когато ги поздравляваше столичната младеж! Не, тия картини бяха покъртителни. Това беше празникът на свободата и братството! Тук и войска, и народ, и княз — всичко беше едно… Велики моменти!… Така — из цяла България! Една отрицателна заслуга на Стамболова е, че достави на историята ни 18 май. Ние имаме толкова фатални дати — 18 май беше светла дата, една велика народна победа, сто пъти по-велика от Сливница! 18 май възроди народа, облагороди го! Той видя, че не бил убит съвършено, че още бил способен за идеални вълнения, за велики чувства и фана да се почита пак. Поне аз фанах да се почитам, че съм българин.
XXXIII. В зелената къща
Като разговаряха тъй, двамата души излязоха из улица Цар Шишман и се озоваха на площада пред Народното събрание.
Хубавата бледозелена сграда, с трицветни пряпорци, с народния лъв, с ироническата усмивка на златния си надпис „Съединението прави силата“, стърчеше величаво на своето усамотено възвишение.
Тълпи народ пред входа.
Тачев и Кардашев заобиколиха сквера и пробиха през тълпата, за да си вземат билети.
Когато заеха местата си на галерията в Народното събрание, те го намериха пълно. Всичките ложи и трибуните бяха почернели от свят; и депутатите долу бяха всички на местата си.
Ставаха сега разисквания по някой финансов законопроект. Пренията не бяха много интересни.
Кардашев предпочете да си отдаде вниманието на трибуните. Той зазяпа с любопитство по тия редове хора от разни възрасти и външности, устремили погледи към оратора. На най-горния чин на лявата трибуна седяха най-късно дошлите слушатели. Между тях позна неколцина от двете воюващи армии при градската градина; един си често избърсваше бузата, из която бликаше кръвчица, щом свалеше кърпата си. Това бяха славни следи от борбата. Кардашев позна очуден в него дрипавия господин на госпожа Олимпиада, генералът, който даде одеве сигнала за псувните, може би, по-после и знака за юмруците. Като ровеше с погледа си из тая гъста тълпа, Кардашев забеляза на другия край на трибуната непременния Каишев. В същия миг Каишев срещна очите си с неговите и му климна, като му говореше нещо с ръцете си.