— За епитафията ми напомня! — каза си безпокойно Кардашев.
Той обърна поглед по-насам, по ложите. Те бяха напълнени от по-избрано общество. Имаше много госпожи, все на предната линия; зад тях, прави, стояха мъжете. Пред самия него се улучиха две млади. Едната от тях често се прозяваше, като закриваше с гантирана ръка празното място на два паднали предни зъба. Другата — богато пудросана, с изписани очи под воал, с чипичък нос, но твърде мила — обърна се към нея с една божествена прозявка, която изкара на мегдан два великолепни наниза от бели бисери, незакривани от тъничката й ръчица.
— Матилдо, омръзна.
— Страшно!
И две нови прозявки подчъртаха тоя диалог.
Кардашев забеляза тогава, че същите знакове на умръзване правеха повечето румени уста на предната линия на ложите.
— Днес нищо немà!… — забеляза Матилда с обезсърчен вид.
— Да, нищо — издумаха двата великолепни наниза бисери.
Кардашев веднага разбра отде произлизаше неудоволствието на съседките му.
Ни едно изтропотване долу, ни една крамола, нито две хули бяха още разменени между народните представители…
Зрелището ставаше еднообразно.
И публиката се прозяваше, и справедливо.
Но с най-голямо нетърпение се отличаваха предните линии на ложите.
XXXIV. Долу
Разискванията обаче следваха по економическия въпрос.
Кардашев, като се запозна с публиката, даде внимание на депутатите долу.
С удоволствие се забелязваше разликата на това Народно събрание от народните събрания през миналия режим. Тогава личности незначителни, неизвестни, нищожни — някои с тъмни слави; личности със стадни инстинкти — изскокнали из полицейската урна, оръдия неми на една воля, мъртво градиво на една само партия, зафащаха повечето банки, дето сега стоеше цветът на страната, добрите сили и добрите репутации на България, представена във всичките си класи, политически лагери, ламтения, въжделения и съвести.
Десетина благодушни и кротки мюсюлмани, със своите червени фесове, чалми и сини джубета, допълняха живописната страна на това и в други отношения вече пъстро събрание.
Но тия елементи, пратени тука от волята и доверието на отдъхналата страна, носеха със себе си и тъмните й петна, и недостатките й, и пороците й — наследия от прежния й исторически живот; носеха страстите й, апетитите на честолюбците й, жаждите или пошлостта на водачите й — бивши и бъдащи…
С една реч, България целокупна стоеше на тия банки!
Кардашев слушà ораторите, които всички обладаваха забележителна леснина, самоувереност и боравене със словото — не с красноречието. На тия нови хора липсваше секретът на единственото, достъпно тем красноречие: краткостта. Многоглаголивостта, майка на повторението и на прегвачването, вредеше им.
Ораторският им запас, тъй богат с препинателни знакове, беше оскъден обаче с един: точката.
Точката, навреме гудена, на място сложена.
Сума дребни чъртици от ораторски приеми и парламентарни нрави — нелишени от своеобразност. Сценки при разискванията от прелестна наивност или от суровщина на първобитни характери — често от особен комизъм.
Говорè един оратор, с буйна коса, и с буйно слово, и с буйни ръкомахания — блукс от буйност — по един твърде мирен въпрос, дето цифрите оставяха малко място за възклицателни знакове и патос.
Друг оратор, който подгряваше красноречието си пак с ръкомахания — не толкоз чести, но по-широки — той имаше дълги ръце — пъстреше го твърде много по привичка с думата „народът“ и поглеждаше галерията тогава. Вероятно, отпреде му стояха римски патрици или мандарини.
Говори един друг оратор, но твърде дълго, твърде дълго, безцветно, неубедително, уморително, с много цветя от „тъй като“, и с често обръщане към народните представители с думите: „господа съдии!“
Един оратор с приятен, звънлив глас, един от ония щастливи гласове, на които и най-слабата нота се улавя от слуха — такъв един глас е вече половина красноречие, — държа дълга реч, с постоянно лека афектирана усмивка на лицето. Изкусен в подбора на думите си, самоуверен, самодоволен и слаб в историята, защото накърни ефекта, като каза, че Людвик четиринайсети бил заклан от гилотината, вместо Людвик шестнайсети, както уверяват някои истории.