XXXVI. Гръмотевиците на красноречието
Тачев направи знак, че иска да слуша сега, и устреми очи на червената трибуна, дето докладчикът беше заместен от един оратор.
— Този оратор от противната партия ли е? — попита Кардашев съседа си.
Тачев го бутна в лакътя да мълчи и още по-силно опули очи и наостри уши към трибуната.
— Чуваш ли? Този оратор оспорва избора! — извика Тачев.
— Как?!
— Изкарва официални документи, които доказват, че Крушков няма нужните години…
Едвам издума това Тачев, блъсъци с юмруци и с моливи по банките оглушиха думите на оратора и двайсетина ръце замахаха и поискаха от председателя думата.
— Буря ще има! — каза Тачев.
Наистина ораторът изненада партията на Крушкова с внезапното и ловко атакуване Крушковия избор. Тя не беше приготвена за това. Тя кипна от гняв. Един дъжд обидни думи полетя въз оратора. Той, толкова горещ, колкото и язвителен, отговори с такива.
Атмосферата се напълни с електричество.
Много крака затропаха, за да заглушат гласа му.
Обадиха се викове:
— Лъжеш!
— Тия документи са подложни!
— Това е подлост!
— Да се отложи!
— На комисията! — викаха други.
Председателят звънеше.
Но шумът се увеличаваше.
Ораторът, сè по-смел и по-дързък, намираше удоволствие в това раздразнение на противната партия. На нейните знакове от негодувание той отговаряше с нови стрели, вярно пуснати и в живо месо забодени.
Привържениците го ободряваха с викове: „Вярно!“ „Говори!“ „Крушков вън!“
Врявата растеше. Председателят, немощен пред този топот и крясък, в който несилният му глас не можеше да се чуе, ограничи се само със сърдити махания към размирниците и с бясно дрънкане звънеца.
Кардашеву се чинеше, че на всяка минута ще го зафучи в някоя глава — поне той не би се удържал от такава опасна съблазън на негово място. Ораторът се спря и със спокойно-ироническо лице чакаше утихване, за да продължава. Но събранието закипя, прихванато от полудата на бясна умраза, избухна бурята… От думи дойдоха на заканителни движения, на сочене юмруци, на свирепо махане ръце, на тупане и блъсък с краката.
Един господин с голяма глава, с пълно почервеняло от яд лице, наежен като глиган, ревящ ужасно, скокнал прав, думаше нещо на оратора, което потъваше в мълвата, и яростно удряше банката си, която трещеше под железния му юмрук и отфърляше книжата, що стояха на нея.
Тая ураганска сила фащаше място за десет депутатски гърла, а юмрукът му би убил един бивол.
Кардашев вътрешно си каза, че ако би бил депутат, той непременно би си избрал най-далечното място от тая стихия…
Не по-малко живо участие земаше в караницата един друг великан, само с по-човешка физиономия и с по-голям търбух. Той, влезнал в кулоара, неустрашимо се пулеше на първия с признаци на ужасен гняв и блъскаше чина на съседа си, комуто премаза ръцете с един нов удар на десницата си.
Друг един тщедушен и малък господин изпущаше пронизителни остри писъци към някого си, за нещо си, без да бъде забелязан от никого. Той напразно стреляше светкавични погледи и търсеше да срещне някои чужди — за да видят колко е гневен, — но никой не обърна внимание на него и той седна безнадеждно.
На най-задните чинове един усамотен депутат, несъразмерно къс и дебел, ревеше като един Стентор. Един нубийски лъв, който надвечер заревава и дава хабер, че ще дири храната си, не разтреперва по-силно пустинята си. Тя завчас порасте и около него: околните банки се обезлюдиха, а дамите в ложите над него си затулиха ушите с ръце. Един турчин пред него, който досега спеше, се сепна, погледна го уплашен и излезе благоразумно… Подир като пръсна тоя ужас около си, лъвът седна с разтреперана грива, тоест брада, убеден, че поне нещо от виканието му стенографите са сфанали за протокола.
Един друг дебел депутат, червен, в средата, се караше с друг един тънък като глист, с безконечно дълги ръце, които махаха по ужасен начин, когато друг до тях сочеше юмрука си на последния, отчаян, че не го чува, и плесна колкото може банката пред тях със снопа законопроекти и правилници, що държеше, които се разфърчаха, и така привлече вниманието на махащия.
Един друг, с лъскава плешива глава, която наумяваше пълнолуние, също говореше нещо към председателя от банката си, пред самия обладател на глиганската физиономия и често бършеше с ръка росицата, с която красноречието на последния прохлаждаше пълнолунието му.