V. Цербер в беда
Но Кардашев от няколко време насам отговаряше машинално да и не, напосока, без да разбира и слуша интересната реч на събеседника си. Всичкото му внимание бе отишло в срещната уличка „15 ноември“, дето се разиграваше една възмутяваща душата драма.
Градските кучеловци — и такова съсловие вече съществува в София — със своите прътове на върха с колело от тел бяха загащили едно черно кученце и фърляха арканите си на шията му, които то с голяма ловкост успяваше да избегне.
Горкото животно, уплашено и разтреперано, с настръхнала козина на гърба и врата, правеше отчаяни маневри, за да се избави от примката на дрипавите и жестоки циганчета, натоварени с ловенето и убиването на скитащите по улицата кучета, и извършваше смели, но безуспешни движения да се провре между враговете си. То квичеше жаловито, но безпомощно в тая обикновено безлюдна уличка. Най-после победоносни викове се разнесоха: псето бе фанато с аркана. Един от кучеловците бързо го изтегли из халката, зе го на гърдите си, за да го понесе, Кучето сега квичеше отчаяно, виеше, плачеше, молеше се с човешки глас за спасение от тия лоши и грозни момчета. Те тръгнаха и завиха към улица „Леге“, а нещастното малко създание, като че предчувствуваше смъртта си, плачеше сърцераздирателно.
Кардашев присъствуваше ням и възмутен на тая жестока сцена, без да слуша глупавото брътвене на дръпналия бъбрица Каишев, хиляди пъти по-малко интересен от кученцето. Нему му мина през ума, че тая случка може да стане предмет на един трогателен разказ.
Но веднага се отказа от тая мисъл. „Ще бъде смешно да изливам патос над едно куче, когато толкова човешки страдания може би кипят около мене“, помисли си той в това същото време, когато Каишев, очуден, че погледът на Кардашева е отвлечен на друго място, промени своите обични въпроси: „разбирате“ на „слушате“?
— Слушате, господин Кардашев?
Внезапно Кардашев трепна с цялото си тяло. Кучеловците се повръщаха насам в улица „15 ноември“ с черното кученце и приближиха до едни малки груби кола, теглени от една кранта (одеве ги нямаше там), и издигнаха кучето да го пуснат в дупката на клетката, която беше в тия кола. Кардашев припна към тях с изражението на силен гняв и с повелителни махания да освободят животното. Понеже кучеловците се противяха на заповедта му и следваха спокойно да тъпчат в дупката кучето, което отчаяно пищеше, обърнато сега към Кардашев, той се фърли върху тях с дигнат бастун. Произлезе една минута сборичкване между литературата и кучеловците.
Каишев, зяпнал и смаян, гледаше немешката на тая борба, без да разбира нещо, със замръзналото на уста: „Слушате, господин Кардашев?“
А причината на борбата беше съвсем проста: Кардашев се застъпваше за своето си куче, което го бе подирило от дома, без да забележи той, и бе загащено от кучеловците тъкмо когато Каишев му разказваше в коя черква се е венчал Иван Калъчът с роднината си.
Кардашев, твърде развълнуван и засрамен даже от непристойното си увлечение, възползува се от преградата, която туриха между него и Каишева ред файтони, и крадешком се шопна в „Червен рак“ през страничната му врата с кучето си заедно.
VI. Една приятна вест в „Червен рак“
Той седна на една маса и като се увери през прозорците, че Каишев изгуби дирите му, успокои се и фана да разглежда какво имаше около него.
— Слава богу — думаше си той, — тоя смешен случай с Цербера — така наричаше кучето си, което се бе сгушило под стола, още разтреперано от халката, що го бе давила — избави ме от ноктите на Каишева. Какъв дявол ми трябваше мен да знам неговите перетържки и гешефтарства, в коя черква се е венчал някой си Калъч, вагабонтин, с роднината си и какво тяло имала неговата умряла жена… Много ми влизат в работа всичките тия помии! Па да можех да извлеча нещо за целта си. Но каква нова идея може да се роди от беседата с един Каишев? Този човек е цял излян от нищожество! Той навярно ще ме подири у дома, за да ми доизкаже за Дойна… Аз не мога да му затворя вратата си, по-добре е да се не връщам за обяд.